Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Ще видим ли отново татко?

— Така мисля. Защо? — Въпросът му я озадачи.

— Просто се надявах, че няма да ни се наложи. Знам, че му харесва да ти причинява болка и да те наранява и аз не искам повече да се виждаме.

Тя не разбираше защо той я защитава и това само засилваше обичта й към него.

— Той наранява всички, Алекс. Жесток човек е. Ще ми обещаеш ли нещо? — Опита се да говори малко по-тихо, за да направи този разговор по-поносим за детето.

— Какво? — Повдигна глава и я погледна с изпълнени с обожание очи.

— Когато пораснеш, да бъдеш добър и силен. Искам да помниш колко страшен човек е бил твоят баща и да направиш всичко възможно, за да не приличаш на него.

— Не разбирам. Той не е страшен… — Лицето му придоби объркано изражение.

— Не на външен вид, съкровище, а вътрешно, което единствено има значение. Всички ние избираме да бъдем добри или лоши. Някои хора, подобно на твоя баща, избират злото. Важно е значи да се опитаме да не правим същия избор като тях. Сега разбираш ли?

Алекс кимна с цялата сериозност, възможна за едно изправено пред мъчителен проблем седемгодишно дете.

— Добре. — Катрин го притисна към сърцето си. — Сигурна съм, че ще бъдеш прекрасен човек. Нали знаеш, че дядо ти с нетърпение чака да станеш достатъчно голям, за да му помагаш!

— И аз също — отвърна той щастливо. — Двамата с дядо ще прекарваме чудесно, докато се грижим за всичко. Ще видиш. Когато порасна, ще бъда добър като него.

— Сигурна съм, че ще е така. — Тя насърчаваше неговите мечти, защото знаеше колко скоро те щяха да бъдат разбити.

— Но, лельо Катрин…

Внезапно гласът му прозвуча толкова нещастно, че тя се запита какво ли го тревожеше.

— Какво, миличък? — Продължи да го държи в обятията си, изпълнена с обич към малкото топло телце, сгушило се до гръдта й.

— Искаше ми се само да си взема корабчето… — въздъхна детето.

Катрин сподави желанието си да извика от съчувствие. Прехапа устни, за да не потекат сълзите по лицето й.

— Сигурна съм, че то ще си бъде пак там и ще те чака, когато се върнем у дома.

Алекс се замисли.

— Права си. — Опита се да й се усмихне. — Дядо ще го пази… Лельо Катрин, мислиш ли, че дядо е добре? Тревожа се за него.

— Убедена съм, че е добре и ако го познавам истински, в момента е зает да ни търси. Той ни обича и няма да престане да ни търси, докато не ни открие.

— Надявам се да ни намери бързо. Мъчно ми е за него.

— На мен също — отвърна тя с натежало сърце.

Седяха така в каютата, прегърнати силно, когато чуха първия изстрел.

— Това беше оръдеен изстрел…

— Оръдеен изстрел ли? Защо някой ще стреля по нас?

— Не знам. Аз… — Кръвта се оттегли от лицето й, когато чу трополене на крака, отекващо по горната палуба, още няколко изстрела и приглушените викове на умиращи мъже. Бе чувала достатъчно разкази, за да разбере какво означаваше всичко това. Пирати! Бяха нападнати от пирати!

Мухамед обичаше първите мигове на нападението, когато корабите заставаха борд до борд, абордажните куки политаха във въздуха, а те се прехвърляха на другия кораб, за да го обявят за свой. Доставяше му удоволствие да вижда ужасените лица на моряците, които щяха да бъдат поробени, и особено харесваше момента, когато със сила отнемаше управлението на кораба от неговия капитан. Чувстваше се могъщ, когато знаеше, че вселяват безграничен ужас в сърцата на хората. Приятно бе да знаят, че разказите за тяхната жестокост бяха стигнали до всички краища на света. Понякога легендите бяха достатъчни, за да накарат екипажа на кораба да капитулира напълно, без да оказва съпротива. Този път обаче нещата не стояха така.

Когато Мухамед и Селим поведоха хората си към палубата на „Делфин“ с пистолети и ятагани в ръце, неколцина глупави моряци от екипажа на Блек не се подчиниха на неговата заповед да се предадат без съпротива. Извадиха пищовите си и стреляха по групата връхлитащи корсари, успявайки да убият двама от хората на Мухамед, преди самите да бъдат повалени със светкавична бързина от безмилостните удари на ятаганите на Мухамед и неговия помощник-капитан. Останалите от екипажа на „Делфин“ трепереха в очакване, не знаейки дали ще живеят, или ще умрат от ръцете на страшните нападатели.

Мухамед нареди на своите хора да претърсят кораба. Предвождани от Селим, част от корсарите се пръснаха по горната палуба, а другите слязоха долу да претърсят трюма и каютите за някакви ценности. Трети се заеха да оковават във вериги и оберат личните вещи на моряците, които бяха пленени. Всичко, което можеха да вземат от екипажа — от оръжието до обувките, беше ценно за пиратите, тъй като бяха единствената плячка, която задържаха за себе си. Другите ценности на кораба трябваше да бъдат грижливо описани, а по-късно значителна част от тях — предложени като дар на емира на Алжир, когато се върнеха в родината си. Едва след като владетелят получеше своя дял, членовете на екипажа можеха да получат някаква друга награда за своите кръвожадни усилия.