Боби Смит - Вземи сърцето ми

— О, аз не мисля така. Смятам те за много интелигентен човек.

— Благодаря. Но има моменти, в които се съмнявам.

— О, недей. Хайде! Да се обзаложим, че първа ще стигна до онази горичка. — Тя посочи дърветата на около миля от тях, сръга коня си и препусна.

Останал след нея, Дейвид можеше само да я последва. Конят му беше бърз, но преднината при старта бе прекалено, голяма. Тя го победи с половин дължина и се смееше весело, когато той спря близо до нея.

— Наистина си отлична ездачка.

— Благодаря. Обичам да яздя. Ловът на тигри беше вълнуващ, но истински се наслаждавах на ездата в пустинята. Аз… — Изведнъж осъзна, че отново мисли за Серад и й се прииска да изкрещи.

— Ти си ходила на езда в пустинята? — попита с интерес той. Бяха разговаряли твърде малко за времето, което бе прекарала в плен на пиратите, и той искаше да я предразположи към разговор, ако тя имаше желание за това.

— Да, беше съвсем различно от всичко, което бях преживявала преди това. Въпреки че пустинята изглежда прекалено гола, тя може да бъде и много красива.

— Беше ли ти тежко тогава?

— Беше ужасно. — Спря, като опитваше да се изрази по най-добрия начин. — Но ние с Джоунс не се предавахме. Въпреки всичко аз имах семейство и теб и трябваше да се завърна вкъщи. Радвам се, че нещата се подредиха по този начин. Джоунс казва, че се справям добре, че се държа по начин, присъщ на бъдеща херцогиня. — Въпреки че произнасяше тези думи, образът на Серад се появяваше в съзнанието й, той се навеждаше над нея и я целуваше. Изведнъж Тори се улови, че й е любопитно каква е била реакцията му, когато той се е прибрал вкъщи и е разбрал, че тя е заминала. Чудеше се къде ли е сега и какво прави в този момент.

— Погледни, Джордж! — Мръсният беззъб пазач се ухили, като отваряше вратата на тъмната влажна килия без прозорци. Като пристъпи вътре, той носеше фенер и го държеше високо, за да може придружителят му да види жестоко пребития мъж, който беше окован в далечния край на килията. Затворникът стоеше безжизнен на пода, с гръд, опряна на стената за опора, главата клюмнала и със затворени очи.

— Какво ти казах? Нали сега не изглежда пират, който реже гърла.

— За бога, не, Сам. Прилича на пияница, изхвърлен в някоя затънтена уличка — коментираше Джордж, като се взираше в мъжа, за когото им бяха казали, че е опасен пират.

— Не е пиян, той е почти мъртъв. Хей, аз и Фред бяхме на смяна, когато го докараха миналата нощ. Не беше толкова горд, когато го свестявахме.

— Сигурно — отбеляза Джордж. Знаеше, че на Сам му доставя удоволствие да бие затворниците.

— Знаеш ли какво твърдеше той миналата нощ?

— Какво?

— Това беше най-глупавото нещо. Опитваше се да ни убеди, че е роднина на някакъв херцог.

— Херцог? — Джордж избухна в смях.

— Така каза. Това беше, което ни подлуди с Фред, и му дадохме да разбере. Сега вече няма да твърди, че е свързан с някого. Представи си го — роднина на благородник. — Той се изкикоти при тази мисъл, обърна се и поведе Джордж навън, като тресна вратата и я заключи.

Серад не си направи труда да погледне, докато гласовете им се чуваха. А и това нямаше значение. В килията беше тъмно и само оскъден лъч се промъкваше през малките решетки на прозорчето във вратата от пътеката отвън. Той се взря с помътнелите си подути очи в лъча светлина и се чудеше дали някога отново ще види слънцето и морето.

Серад знаеше, че връщането в Англия във вериги ще е ужасно, но никога не бе мислил, че животът му ще свърши по този начин — сам в издълбана черна дупка в земята. Опря главата си назад на студената каменна стена и изпусна дълбока, болезнена въздишка. Тори се появи в мислите му като топъл летен бриз и въпреки болката и унижението, Серад се усмихна. Обичаше я и това, от което най-много го болеше, беше фактът, че никога не бе й го казал. Мислите му се пренесоха към леля му, Малик и Хасим и се чудеше дали вече бяха научили за залавянето му. Бяха изминали седмици, откакто съдбата пресече пътя му с капитан Деморест и нямаше представа колко време трябваше на новината да се разнесе. Безпокойството за неговите хора отново започна да го гризе и той можеше само да се надява, че те преживяват по-добре от него. Взря се в тъмнината и се питаше дали смъртта при битка в морето щеше да е за предпочитане пред това да изгние в адската дупка. Серад остави очите му да се затворят и си починат. Не знаеше дали пазачите ще се върнат, но знаеше, че трябва да пести силите си, в случай че дойдат отново.