Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Здравей, Виктория! — Дейвид се наведе да целуне ръката й с лекота, присъща на джентълмен. Той я намираше много по-привлекателна от това, което разкриваше нейният малък портрет, и беше приятно изненадан.

— Здравей, Александър, и моля те… наричай ме Тори. — Тя се обърна с усмивка. Чудеше се защо дори при тази първа невинна среща наум го сравняваше със Серад. Сравнение не можеше да има. Нямаше никой, който можеше да се сравнява със Серад. Той беше силен… мъжествен… властен и… Тори изведнъж улови посоката на мислите си и твърдо реши този годеж да бъде щастлив. С усилие си възвърна чара.

Когато херцогът и маркизът се оттеглиха в кабинета и оставиха на младите шанса да се опознаят, Тори и Дейвид вече се наслаждаваха на веселия разговор, който той насочи към времето на обиколките си в Лондон през сезона и й разказа за своите интереси, а тя, на свой ред — за живота си в Индия и приключенията там.

Тори не знаеше какво да очаква от Александър и беше много щастлива да открие, че той е интересен и образован. Когато късно през нощта, след като си бяха заминали, дядо й я попита какво мисли за него, тя трябваше да признае, че го смята за много симпатичен мъж и много го харесва. Окуражен от тази новина, Алфред бе сигурен, че той и Едуард са постъпили правилно, като държаха на брачния договор.

— Е, Александър, какво мислиш за Виктория? — попита Едуард в каретата на път към техния лондонски дом.

— Беше прав, дядо. Тя е красавица. В елегантния подплатен тюркоазен халат, в който беше облечена, Тори изглеждаше чудесно. — И въпреки че призна главозамайващия й вид, Тес бе в сърцето му, спечелила завинаги любовта му.

— И аз така мисля. Нейният произход е благороден. Семейното й богатство, въпреки не толкова голямо, колкото нашето, е от значение за името на фамилията ни. Да, мисля, че е подходяща годеница за теб.

Дейвид кимна тъжно, като се чудеше какво би помислил Едуард, ако знаеше кой в действителност е той.

— Разбира се, няма нужда да бързаш — говореше Едуард. — Имате време да се опознаете. Важното е да се харесвате. Любовта ще дойде по-късно.

Следващите две седмици минаха в подготовка на годежа. По настояване на Едуард Дейвид придружаваше Тори при всяко по-важно събитие в града. Хората от светските кръгове ги харесваха и те бяха най-търсената двойка.

Дните минаваха и те ставаха все по-близки, чувстваха се добре заедно. Една вечер по време на бал, в необичайно романтичен момент, Дейвид целуна Тори. Но прегръдката не събуди в него изгарящото желание. Беше приятно, дори хубаво, но нямаше нищо общо със страстта, която бе изпитвал с Тес. Той никога не бе потискал чувствата си пред нея.

Тори се ядосваше, че продължава да сравнява двамата мъже. Мъчеше се, доколкото може, но не беше способна да изтрие влудяващия пират от паметта си. Той постоянно обсебваше мислите й и рушеше нейния шанс за щастие. Но нали затова се бе борила със Серад? Нали му повтаряше постоянно, че обича Александър и иска да се прибере вкъщи и се омъжи за него. Все пак сега, когато беше тук, не можеше да забрави пирата. Навсякъде около себе си годениците създаваха впечатление, че са въодушевени от своята венчавка. Едва ли някой подозираше, че и двамата — Тори и Дейвид — се измъчват. Дейвид стана дори по-мрачен, когато Едуард предложи всички да отпътуват и отседнат в Хънтингтън и поканата му бе мигновено приета от маркиза. Животът на Дейвид бе застрашен да се превърне в безкрайна верига от дни, изпълнени с нещастие и напрежение. Знаеше, че ще трябва да отдава цялото си внимание на Тори, а Тес, която щеше да бъде там, ще го гледа и ще страда, а това бе мъчително за него. Харесваше Тори и колкото повече я опознаваше, мислеше за петното, което хвърля върху нея, и болката, която причинява на Тес. Това все повече го отчайваше. И двете вярваха, че той е Александър и измамата вече трудно се понасяше. Дейвид се чудеше дали ще може да продължи да живее така и какво ще стане.

— Александър, за какво мислиш? — попита Тори, като намали хода на коня си, за да се изравни с него.

Въпросът на Тори прониза мъглата от мрачни мисли около Дейвид и той се върна в настоящето, към ездата в зелените поля на Хънтингтън.

— Нищо определено. Защо?

— О, не знам. Понякога имаш най-замисленото изражение на този свят. Сякаш обмисляш световни проблеми и се опитваш да ги разрешиш.

— Много ме надценяваш, Тори — успя изкуствено да се засмее той. Когато не успяваше да реши своите проблеми, как, за бога, би могъл да помогне на света?