Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Да, Ваша Светлост.

— Александър?

— Да, дядо.

— Имаш ли нещо да кажеш?

— Много съм щастлив, че Виктория се е върнала и много се радвам, че е в безопасност. С нетърпение чакам да се срещна с нея — отговори той тактично.

— Запознанството става след няколко месеца, но аз не се съмнявам, че Виктория заслужава да бъде чакана.

— Сигурен съм, че си прав, дядо. — Дейвид се опита да прозвучи ентусиазирано, но всичко, за което мислеше сега, беше раздялата му с Тес.

Едуард бе нетърпелив да потегли към Лондон, за да поздрави своя стар приятел за късмета му и приеме бъдещата си снаха, както му е редът.

Дейвид беше погълнат от подготовката за пътуването и не му остана време да се сбогува с Тес. Не знаеше, че докато каретата на Уейкфийлд се спуска надолу по пътя, Тес вече е чула новината за завръщането на Виктория и сега стои на прозореца на безлюдния хол и го гледа как се отдалечава със страх, че ще изчезне завинаги от нейния живот.

Облечена в един от новите модерни халати, които дядо й беше поръчал, Тори чакаше с Джоунс в стаята си пристигането на своя годеник.

— Мис Виктория, изглеждате чудесно. Мисля, че косата ви прави много привлекателна по този начин. — Джоунс й правеше комплименти.

— Благодаря — отговори механично тя, като продължаваше да се взира през прозореца на своята спалня на втория етаж в препълнената улица долу, опитвайки да открие Уейкфийлдови.

— Мога да позная, развълнувана сте от предстоящата среща с вашия Александър.

Тори искаше да й каже, че той не е „нейният“ Александър, но не го направи.

— Едно е сигурно — нервна съм.

— Но защо? Няма смисъл. Изглеждаш прекрасно. Ще се представиш великолепно. Сигурна съм, че ще бъде впечатлен.

— О, Джоунс, ти си чудесна! — Тори се обърна и прегърна възрастната си приятелка си с искрена привързаност.

— Разбира се, че съм — отвърна Джоунс, стъписана от неочакваната прегръдка. — Но и ти също.

— Не е ли странно как всичко се промени.

Джоунс видя сенките, които се прокрадваха в очите на Тори.

— Искаш да кажеш, че животът днес е пълна противоположност на този отпреди месец?

Тори кимна:

— Времето със Серад изглежда като сън.

— Все пак се надявам, че ще успееш да го забравиш, все едно че е било лош сън и нищо повече. Ти не си се променила. Все още си същото сладко, обично дете, каквото винаги си била.

Тори искаше да каже на Джоунс, че греши, че тя се е променила. Животът със Серад и познанството им дори за това кратко време я бяха променили по начин, който тя не можеше да опише. Имаше нещо иронично в това, че Джоунс бе употребила думата сън. Всяка нощ успяваше да заспи лесно, но след полунощ се будеше от обсебващите я сънища за Серад. Понякога изобщо не успяваше да заспи отново, тъй като образът му изпълваше мислите й. Друг път се опитваше подходящо да ги разпредели до зазоряване и след това се отказваше и ставаше. Тори беше започнала да се чуди дали това ще я спохожда до края на живота й.

— Радвам се, че дядо изчака една седмица, преди да се обади на херцога — отбеляза Тори.

— Аз също. Това ни позволи да ти направим нови дрехи, а също така и ти да си починеш.

— Нуждаех се от това — съгласи се Тори, като желаеше наистина да е успяла. — Но почивката свърши. Това е, Джоунс. Довечера за първи път ще се срещна лице в лице с Александър.

— Много се радвам за теб, мила — каза Джоунс. — Желая ти само щастие.

Тори я погледна с благодарност, но бързо се обърна, защото чу шум от карета, която спря отвън. Видя каретата на Уейкфийлдови и двама мъже да слизат от нея.

— Пристигнаха! — пое дълбоко дъх тя.

— Всичко ще бъде чудесно.

— Надявам се, Джоунс. Искрено се надявам.

Минаха няколко минути, преди да влезе слугата. Тори го последва с цялата си грация и самочувствие на бъдеща херцогиня. Докато слизаше по стълбите, каза си наум малка и трескава молитва и се надяваше Александър Уейкфийлд да е мъжът, който ще заличи Серад от съзнанието й веднъж завинаги.

След миг Алфред гордо и както подобава, започна представянето:

— Виктория, това е Александър — обяви той, като сияеше от гордост при вида на великолепния годеник.

— Александър, това е Виктория.

При влизането си в стаята Тори беше успяла да погледне Александър, но сега вдигна смарагдовите си очи, за да го разгледа. Беше виждала как изглежда от миниатюрата в медальона, който й взе Серад, и знаеше, че има тъмна коса и сиви очи и все пак бе стресната от невероятната прилика. Висок, тъмен, мъжествен, с хипнотизиращи сиви очи. Тори за малко не извика. Как, за бога, някога щеше да забрави Серад? Тя обаче прикри смущението си и успя да го поздрави невъзмутимо.