Джек Слейд - Ласитър спира Похитителя на жени

Трябваше да намери по-добро обяснение. Историята с въображаемия фалит вече не вършеше работа. Блек Сам го беше хванал натясно.

— Добре де — заговори Ласитър още преди Конрой или Брийкър да успеят да кажат нещо. — Май малко нещо ви излъгах. Признавам си, че когато отидох в хижата, мислех само за златото. Не исках да деля с тия двамата. И по изключение този път смятах да се поставя в малко по-благоприятна светлина пред закона. Разбираш ли това, Сам? Такъв изключителен шанс — а аз трябваше само да посегна, за да имам златото, момичето и да се представя добре пред шерифа. Прекрасен живот се очертаваше, нали?

Сам го измери с недоверчив поглед.

— Ти си заровил златото, така ли? — изръмжа той.

Ласитър кимна.

— Колко беше то? — поиска да узнае Сам. — Искам да чуя истината, Ласитър. Само да те уловя в най-малката лъжа! Тежко ти тогава!

— Според преценката ми около сто хиляди долара — отговори честно Ласитър. — Вероятно е малко повече. Нямах време да го претегля.

Сам хвърли въпросителен поглед към Кърли и мелеза.

— Вярно ли е?

— Може и да е истина — отговори Конрой. — Не сме виждали златото. Ласитър го изнесе от хижата и го зарови някъде в каньона. По-късно е искал да…

— Стига толкова — махна с ръка Сам и се обърна отново към Ласитър. — Всъщност не вярвах, че можеш да направиш подобно нещо, омбре. Никога не съм смятал, че си такъв негодник.

Ласитър сви рамене. Въпреки че положението, в което се намираше, съвсем не беше за завиждане, той отново се изпълни с упование в бъдещето.

Беше в ръцете на тия негодници, но също така беше скрил в ръкавите си някой и друг коз. У него бяха златните зърна на убития му приятел Андрю Кейн.

Докато бандитите не узнаеха къде е заровено златото, нямаше да го убият. Парите бяха чудесна осигуровка. Най-добрата, която можеше да се очаква.

— Положението ти хич не е добро, Ласитър — каза чернобрадият. — Всъщност нямаше да бъде толкова лошо, ако не беше застрелял точно сина на големия бос. Лошо ти се пише. Остава ти само да се молиш.

Големият мъж мълчеше. Засега нямаше какво да каже.

Някъде от къщите в нощта се разнесе пронизителен вик. Стомахът на Ласитър се сви и той неволно задърпа веригите си.

Писъкът отново проряза нощния мрак. Нямаше съмнение, това беше гласът на Джоузефин.

— Сега тя принадлежи на боса — каза ледено Блек Сам. — А после ще бъде наша, Ласитър. Ти обаче…

Той сви рамене и равнодушно се ухили. После се обърна и заповяда на хората си да отведат пленника долу в станцията.

Вече нямаше съмнение: смъртната присъда над Ласитър беше произнесена отдавна. Той знаеше, че отсега нататък може да го спаси само чудо.

В голямата зала на станцията Уелс Фарго пред очите на Ласитър се разкри потискаща гледка. В дъното на помещението стояха, клечаха или лежаха многобройна група пленници — мъже, жени и деца.

Бандитите бяха взели за заложници всички, които се намираха в станцията. Тук бяха водачите на товарните коли, както и пасажерите и персоналът на двете пощенски коли. Всички са възнамерявали да прекарат нощта на мястото, където се пресичаха двата големи пътя, и вероятно са били нападнати така внезапно, че не са успели да окажат никаква съпротива.

Мъжете стояха прави, с вързани на гърба ръце. Жените и децата се бяха свили до тях на дървения под. По-големите деца бяха още будни. Малките вече спяха в прегръдките на майките си.

Вляво и вдясно покрай стените бяха застанали бандити с готови за стрелба пушки. Залата беше обширна, продълговата, с нисък таван от дървени греди. Няколко лампи хвърляха силна светлина в голямото помещение. Прозорците бяха закрити с одеяла, така че навън не проникваше нито лъч.

Всичко беше така, както си го представяше Ласитър. Малкото поселище и станцията за пощенски коли бяха превзети с почти военна прецизност.

В средата на залата имаше четвърти отвор, под който зееше черна дупка. Оттук по стълба се слизаше в мазето за провизии. Тази дупка беше още от времето на войните с индианците. Направили са подземен склад, за да имат достатъчно запаси в случай на отбрана. Днес капакът към мазето вече не се използуваше. Обикновено той беше затворен и отгоре му стоеше голяма кръгла маса, която напълно го закриваше. Ласитър беше узнал тайната от Хорацио Санкара, мексиканския началник на станцията и същевременно кръчмар, който също се намираше между затворниците.

Ласитър вече беше разменил бърз поглед с пълния добродушен мъж с големи мустаци. Хорацио му отговори само с горчиво и безпомощно свиване на раменете.