Джек Слейд - Ласитър спира Похитителя на жени

Въпреки тази потресаваща гледка Ласитър успя да потисне гнева и възмущението си.

Нямаше смисъл да изпуска нервите си точно сега. Тия негодници само щяха да се изсмеят.

— Bueno 2 2 Добре — б.р. — каза той. — Значи ще говорим испански, щом така предпочиташ. Кой си ти? Защо ме заловиха твоите хора? Смяташ ли ме за свой неприятел?

Маскираният леко кимна.

— Ти ми отне човека, когото най-много обичах на този свят — чу се глухият му глас иззад черната кърпа. — Затова ще умреш хиляда пъти, Ласитър.

Той отново даде знак на хората си. Мъжете на другия край на въжето отново го дръпнаха и краката на Ласитър този път окончателно се отделиха от пода.

Болките в раменните стави ставаха непоносими. Лицето му се разкриви в болезнена гримаса. От челото му в очите се стичаше пот и той здраво стисна зъби, за да не изкрещи от болка.

— Хиляда пъти? — отвърна саркастично Ласитър. — Това е повече, отколкото може да издържи един човек.

Изпод маската прозвуча глух смях.

— Ще видиш, Ласитър…

— Може ли човек да види собствената си смърт? — попита през зъби големият мъж. — Би били истинско чудо, не мислиш ли?

Той вече едва говореше. Натискът върху ребрата му пречеше да диша. Железните пръстени около китките се врязваха в кожата му и кръвта не можеше да циркулира свободно. Ръцете му бяха почти безчувствени. Пред очите му причерня. Сякаш желязна топка заседна на гърлото му. Единствената му мисъл беше, че щеше да става все по-лошо.

Маскираният беше изпълнен с омраза. Жаждата му за отмъщение не познаваше граници.

Ласитър не се съмняваше, че този човек е луд.

— Ти ще преживееш смъртта си във всяка отделна фаза — проговори глухо маскираният. — Имам опит в тези неща. Няколко години живях сред индианци от племето яки. Научиха ме на всичко, което трябва да знае един мъж, за да охлади жаравата на отмъщението. Но преди да те убия, искам да получа златото. То трябваше да принадлежи на сина ми. Сега ще го разделя между хората си и те ще празнуват, докато похарчат и последното златно зрънце. Така ще платиш помена за моя син с парите, които си откраднал, Ласитър. Това ще бъде най-разкошният помен, даван някога в тази страна.

Главата на Ласитър увисна на гърдите. Тялото му беше безчувствено.

През мъглата, забулила очите му, той забеляза, че някой пристъпи към него. Груба ръка посегна и го сграбчи за косата. Главата му беше отметната назад.

— Май му стига засега — каза мъжът, който беше дръпнал главата му. Явно беше много висок, щом успя да го хване за косата, макар че Ласитър висеше на голямо разстояние от пода.

— Ударете му десет удара с камшик, за да дойде на себе си! — заповяда човекът с маската. — После го отведете в хижата, където извърши убийството. Там ще се срещнем отново и ще отпразнуваме голямата фиеста.

Той направи кратка пауза и след малко посочи пленниците в дъното на залата.

— Вземете и чернокосото момиче, което беше в дилижанса от Тонопа. В никакъв случай не я забравяйте! А сега го набийте както трябва. Искам да разбера що за човек е.

Някой се приближи до Ласитър изотзад и разкъса ризата му на парчета.

— Не! — изпищя женски глас. Той позна Джоузефин. — Стига сте го измъчвали!

Бандитите само се изсмяха.

Пленниците гледаха безмълвно със сковани от страх лица.

Ласитър здраво стисна зъби в очакване на първия удар.

Шнурът на камшика изсвистя в притихналата зала. Почти в същия миг Ласитър усети пареща болка.

Маскираният високо броеше на испански.

— Un, dos, tres…

Между всеки две числа той правеше пауза.

Ласитър обаче стискаше зъбите си все по-здраво. От устните му не се изтръгна нито стон. През цялото време си мислеше, че някой ден този маскиран негодник ще падне в ръцете му. Представяше си залавянето му с всички подробности, защото само така можеше да си помогне. Единствено точно определени мисли му помагаха да забрави болките си.

Когато плетеният кожен шнур изплющя за последен път по гърба му, в залата настъпи тишина.

— Тоя май загуби съзнание — промърмори маскираният.

Ласитър отвори очи и се взря в Похитителя на жени. После разтегна устни в ухилена и озъбена гримаса.

Непознатият инстинктивно потрепера от страх. За момент изглеждаше, че ще скочи от креслото си и ще хукне да бяга панически. Но бързо успя да се овладее. Впи очи в лицето на Ласитър, после леко вдигна дясната си ръка. Четиримата мъже около масата вдигнаха креслото на раменете си и го понесоха навън.

На масата остана Джоузефин Кейн — вързана и унизена, отчаяна, загубила всяка надежда.