Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

Масаро се съвзе първи.

— Виктор, накъде е тръгнал Томас?

— Изглежда, целта му е Мексико.

— Той иска да ни предаде! — извика Чарлз. — Масаро, ти знаеш как се заканваше, че ще ни предаде!

— Да, Чарлз, спомням си.

— Трябва да се опитате да му пресечете пътя — каза пратеникът. — Но сега не мога да дойда с вас. Конят ми е много слаб.

Масаро сложи ръка на рамото му.

— Ти изпълни задачата си, Виктор. Почини си. Остани тук при тези двамата. Мъжът се казва Ласитър. Ранен е, затова не е опасен. Поне засега. Робърт ще остане при теб. Трябва да чакате докато дойде сачемата.

Сачемата беше Мария. Тази дума означаваше толкова много, колкото и кралица или светица. Тя беше светицата на сенеките — тази малка, смела част от един някога голям народ.

Виктор се отпусна на земята. Краката му вече не го държаха. Той се протегна и така отпускаше схваналите се мускули.

— Кога ще дойде сачемата? — попита той.

— Утре сутринта.

— Не можете да чакате дотогава, побързайте!

— Достатъчни ли са двама, за да охраняват тези тук? — извика някой.

— Ласитър е ранен — каза Масаро, който изведнъж бе станал много нервен. — Мисля, че сачемата се заблуждава. Не вярвам да е убиец.

Той отиде при него.

— Давате ли ми думата си, Ласитър?

— Кълна се в честта си!

— Доверявам ви се, Ласитър.

Той се обърна и изтича след другите към мустангите, които пасяха малко по-нататък.

Луа и Ласитър останаха сами с двама индианци — Виктор и Робърт. Виктор беше толкова изтощен, че веднага заспа.

Луа се беше сгушила до Ласитър и плътно се притискаше до него.

Скоро тропотът на отдалечаващите се мустанги съвсем заглъхна.

— Робърт! — тихо извика Ласитър. — Искаш ли да си поговорим?

Той се приближи. Имаше симпатична усмивка, както и всички от племето.

— Мистър Ласитър?

— Забрави това „мистър“, приятелю. Само Ласитър, съгласен ли си?

— Искаш да ме поразпиташ ли?

— Ти чу какво каза Масаро. Той ми се доверява. Не искаш ли и ти да ми се довериш?

Робърт импулсивно му протегна ръка.

— Вярвам ти, Ласитър!

— Кое е вашето племе?

Витаеше особено настроение, в което се промъкваше и страх. Вероятно тази беше причината Робърт да развърже езика си. Затова той разкри сърцето си пред Ласитър.

— Преди повече от сто и петдесет години шестте големи племена от изток се обединили. Към тях принадлежи и това на сенеките…

Ласитър отдавна не бе слушал с такова увлечение. Народът на сенеките бил обречен на гибел. Тогава няколко семейства решили да потърсят щастието си на запад.

Дошли някога в тези планини, дълги години те били много щастливи.

— Но сега сте неспокойни — каза Ласитър. — Какво се е случило?

Робърт не можеше да намери думи. Луа се присламчи тихо до Ласитър.

— Остави го, мили! Той не знае. Никой не знае нищо определено.

— А как е станало това с Томас? — попита Ласитър и отново вдигна поглед към Робърт. — Какво се е случило?

Робърт се обърна, но Ласитър забеляза, че иска да говори.

Това беше последната преграда. После нещо в него се отприщи.

Историята беше следната:

Хубавата бяла жена била доведена в селото от Масаро, който я спасил и й показал пътя към новата, скрита родина на последните сенеки.

Всичко било чудесно.

Изглеждало сигурно, че Масаро ще се ожени за нея: тази избрана бяла жена трябвало да остане завинаги спътница в живота на Масаро. Такъв бил заветът на боговете. Старият сачем го разчел по вътрешностите на принесения в жертва вълк.

Томас бил по-големият брат на Масаро. Затова смятал, че той е в правото си да се ожени за нея.

Изгубил разсъдъка си и искал да убие брат си.

Но не му се удало.

Тогава затворили Томас. Искали само той да се опомни. И вече изглеждало, като че ли се е оправил.

Всички започнали да вярват, че пак е станал миролюбив.

Пък и затворът не бил истински, а само подслон от клони.

Повярвали, че Томас се е опомнил, а ето че сега е избягал на юг.

Какво ли възнамерява да прави?

Сенеките предчувствували нещо лошо. Дали пък не иска да ги предаде и да разкаже на чужди хора, какъв рай са си създали сред уединеността на планините?

Това би могло да има лоши последици. От горчив опит индианците знаеха, колко безскрупулни могат да бъдат белите в ламтежа си за земя.

Те не предполагаха, че техният народ е заплашен от нещо много по-лошо.

Човек трябваше много да се взира, за да разпознае в Томас индианеца сенека. Индианците от източните брегове нямаха тези подчертано азиатски линии, като при апачите. Техните лица напомняха по-скоро за прадедите им, които преди столетия бяха дошли от Европа през океана. Това били викингите, както много учени предполагат.