Джек Слейд - Мустанги, убийци, Ласитър

Огънят беше запален, пламъците на страстта се разгаряха с буйна сила. Фе беше щастлива, че е станала жена, и още по-щастлива от това, че именно Ласитър я беше направил такава. Той беше толкова голям, толкова силен и същевременно толкова нежен и мил! Тези мисли предизвикаха сълзи в очите й. Големият мъж нежно пресуши сълзите й с целувки, без да задава въпроси. Фе беше сигурна, че той разбира какво става с нея и беше толкова щастлива, че й се искаше единението им да трае вечно.

Любовното опиянение продължаваше и така първият любовен час се превърна в дълга любовна нощ. Вече се зазоряваше, когато двамата заспаха прегърнати.

Когато Ласитър отвори очи, беше сам в леглото. Слънцето беше изгряло. Беше го събудил някакъв шум. Отвън се чуваше конски тропот и неспирни плясъци с камшик.

Ласитър разбра, скочи от леглото и бързо се облече.

Фе беше оседлала черния мустанг. В джинси, тексаски ботуши и карирана риза, тя стоеше твърдо изправена върху този черен дявол, който като луд подскачаше с всичките си четири крака и при това непрекъснато се въртеше в кръг. Веднъж наляво, веднъж надясно. Но дори и това не можеше да му помогне. Не успяваше да свали крехката жена от гърба си. Често мустангът отхвърляше ездачката на няколко ярда над седлото и дългата й руса коса се развяваше на всички страни. Но тя отново и отново сядаше здраво на седлото и дори за момент не изгуби равновесие.

Ласитър усети как у него се надига уважение към тази жена.

— Ласитър! — извика Фелиситас. — Гредите на вратата!

Той разбра намерението й. Искаше да извади душата и на този мустанг. Изтича и свали гредите. Едва беше дръпнал и последната, когато Фе профуча с мустанга навън. Шибайки яростно с камшика великолепния див жребец, тя го подгони през долината. Ездачката правеше широки кръгове. По едно време изчезна зад платнищата, за да се появи след малко отново иззад кошарата. Фе стоеше като истински жокей на седлото, плющеше с камшика и викаше пронизително.

Галопът продължаваше през зелената клисура.

Фе устоя на дивата езда. Но не и мустангът. Това безкрайно учуди Ласитър. Най-накрая тя го подкара към кошарата и враният жребец вървеше укротен. Беше мокър от пот. И на този див жребец му бяха омекнали коленете!

Ласитър задържа коня, докато Фелиситас слезе. Тя свали седлото и пусна жребеца свободно в кошарата. Ласитър отново препречи входа с големите греди. Фелиситас едва си поемаше дъх, но беше щастлива. Той отиде при нея и сложи ръка на рамото й:

— Май си съсипана, а?

Тя весело се засмя.

— Ни най-малко!

— Учиш го на добри маниери — припомни й той нейните думи.

В сините й очи проблесна гордост.

Фе носеше ръкавици от светла свинска кожа с обърнати маншети. Ласитър свали ръкавицата и целуна пръстите й един по един. Тя го погледна и леко се изчерви, после бързо го целуна и влезе в колибата. Ласитър я последва. Той трябваше да продължи пътя си и сега обмисляше как да й обясни всичко. Но просто не намираше думи.

На печката вреше вода. Скоро аромат на кафе изпълни колибата. Ласитър се облече и събра нещата си. Когато излезе от стаята със седлото, преметнато през рамо, едва не се сблъска с Фелиситас. Тя го беше наблюдавала през открехнатата врата.

— Ласитър, ти си отиваш! — Разочарование прозвуча в гласа й.

Какво можеше да й каже? В този миг пред колибата тресна изстрел. Двамата стреснато се обърнаха към вратата и Ласитър пусна седлото на пода.

— Излизай, Ласитър! Знаем, че си вътре! — прозвуча мъжки глас.

Той погледна към Фе.

— Кой е този?

В очите й се изписа страх.

— Господи, ами братята ми? Как е дошъл дотук? Това е Уилям Ломакс, един от хората на Баримор.

Фе тръгна към вратата. Ласитър я задържа и я дръпна навътре.

— Не мърдай от мястото си! — пошепна й той. — Ако някой стреля, навеждай глава!

После отиде до прозореца и погледна навън.

Бяха осем мъже. Колибата имаше само един прозорец. Дявол знае колко души се бяха събрали от другата страна.

— Ласитър, излез доброволно! — отново извика гласът. — Иначе ще подпалим колибата…

Ласитър широко разтвори вратата и излезе на прага. С бърз и изпитателен поглед обходи събраните мъже.

Уилям Ломакс беше висок и силен мъж на около четиридесет години. Слабото му, прорязано от бръчки лице беше гладко избръснато. Носеше ботуши с дълги кончове и въпреки горещото лято беше облечен с дълго черно яке. С две ръце държеше уинчестъра си. Другите мъже също държаха пушките си готови за стрелба и насочени право към Ласитър.