Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

— Ще направя всичко, което е възможно. Но, моля те, разбери ме добре, Алекс! Аз не искам отмъщение, но престъпниците трябва да бъдат съдени за всичките си злодеяния.

Навън започваше да се смрачава. Скоро се прибраха и децата. Бяха останали пет. Като видяха дядо си, те се стъписаха, но скоро го наобиколиха. Мосли взе на коленете си най-малките и ги заразпитва за разни неща. При това непрекъснато премигваше, защото в очите му напираха сълзи. Хана също отвърна очи. Не искаше тъгата отново да я завладее. В тези горчиви дни тя успяваше да се откъсне от скръбните си мисли, като се стараеше да се съсредоточи върху най-важните неща, които трябваше да свърши през деня, и да изгони от съзнанието си всичко останало. Пък и във фермата имаше толкова работа…

Само през нощта, самотна в леглото си, тя горчиво плачеше. Но грижливо криеше пред децата си болката, която заплашваше да я завладее изцяло.

— Джордж — обърна се тя към най-голямото си момче, което беше само на 13 години. — Моля те да впрегнеш файтона. Трябва да отидем у семейство Митчел.

— Не е ли вече доста късно, мамо?

— Да, но е много важно, момчето ми. Иди да впрегнеш конете. По-късно ще ти обясня всичко.

— Добре, мамо — отговори послушно детето. Единайсетгодишният Доналд тръгна след него.

— Ще ти помогна, Джордж.

— Аз също трябва да тръгвам, Хана — каза старецът и пусна на земята двете момиченца. — Но преди да се разделим, трябва да ти покажа нещо, мила. Може ли да останем сами за малко?

— Почакайте ме тук, деца! — нареди кратко майката и последва стареца навън.

Алекс я отведе до мястото, където беше вързал мустанга си. Беше получил от арикара красивата петниста кобила, която биеше нервно с копита под голямата ела.

Алекс разтвори с ръце гъстия храсталак и измъкна тежка кожена торба.

— Това са златни канадски долари — каза той. — Но бъди много предпазлива, когато ги обменяш. Може би е най-добре да ги оставиш като последна резерва.

— Алекс, какво…

— Моля те, не ме питай за нищо, Хана! По-късно ще ти обясня всичко, ако бъда в състояние да го сторя, разбира се. Защото може и да не се върна. Тук има още нещо за теб: десет хиляди долара, този път американски. Можеш да правиш с тях каквото си поискаш. Харчи ги спокойно. Няма да даваш сметка никому. Внимавай само със златните монети.

— Но, Алекс, това е цяло състояние — прошепна жената. — Никога не сме имали толкова пари. Откъде…

— Моля те, не ме питай, Хана — помоли старецът. — Щастлив съм, че мога да направя едно добро дело с тези пари. — Той се обърна към мустанга си и затегна седлото. — Поздрави децата, Хана! Трябва да побързам.

После пъргаво се метна на седлото.

— Какво смяташ да правиш, Алекс? — попита загрижено жената. — Нима искаш сам да се пребориш с онези негодяи?

— Още не знам какво ще правя — отговори той. — Все ще измисля нещо. Ще се доверя на късмета си. И искам още веднъж да ти благодаря, Хана. Времето, което прекарах сред вас, беше най-хубавото в живота ми. По-рано само съм си мечтал за подобно нещо…

Той махна с ръка.

— Сбогом, Хана…

После потегли.

Хана Дръри остана да гледа след него, докато мракът между дърветата го погълна. Струваше й се, че всичко е било само сън.

Единствено парите в ръцете й бяха истински.

Двама мъже стояха на пост пред тежката, обкована с желязо врата на мазето, в което беше затворен Ласитър. В мрачната светлина на един фенер се появи висока фигура в дълга и широка пелерина с качулка.

Пазачите веднага насочиха револверите си към нея. Беше им заповядано постоянно да бъдат нащрек.

— Не се вълнувайте толкова — произнесе познат женски глас. — Пуснете ме да вляза.

— Не е позволено, госпожо. Мъжът ви забрани да отваряме на когото и да било.

— Аз съм тук по негово поръчение — отговори рязко Уилма Ласко. — Ето ви и писмената заповед да ме пуснете при затворника.

Тя пъхна някаква хартия под носа на пазача, но на него и това му беше достатъчно.

— Добре, госпожо Ласко — побърза да се съгласи мъжът. — Но мисля, че е по-добре, ако и ние влезем с вас.

— Не ме е страх от него — ядоса се жената. — Той и без това е полумъртъв.

— Какво искате от този човек?

— Ти пък какво си въобразяваш? — озъби се тя. — Задачата ми е много важна, но е тайна. Обаче… — гласът й прозвуча примирително. — Бих ви признала истината, ако ми обещаете, че ще си остане между нас.

— Заклеваме се, госпожо Ласко!

— Е, добре — прошепна тайнствено Уилма. — Мъжът ми ме изпрати да го разпитам. Но никой не бива да чуе разговора ни. Иначе ще се случи нещастие.