Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

Къде ли беше Уилма? От мястото си ясно виждаше голямата вила на Ласко, в която бяха преживели незабравими часове заедно. Но домът изглеждаше пуст.

Много повече го болеше за Дуна.

Образът й непрекъснато го преследваше. Понякога му се струваше, че чува гласа й, но не можеше да разбере какво му казва…

Сякаш беше минала цяла вечност, когато слънцето най-после залезе. Ласитър имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание, но тъкмо тогава се случи нещо, което рязко го върна в действителността.

В края на улицата се появи цяла дузина ездачи. Нямаше как да ги преброи, но не бяха по-малко от тридесет. Пък и не те го интересуваха. Измъченият му поглед веднага откри сред тях Дуна.

Ласитър високо простена.

Значи онзи негодник имаше право. Дуна беше попаднала в ръцете им. По някаква причина е трябвало да се откаже от борбата.

Отрядът влезе тържествено в града с пленницата си.

От всички страни се стичаха хора. Настъпи страшна бъркотия.

В този миг от офиса излязоха Албърт и Вито, придружени от близнаците Фишър. На гърдите на братята блестяха шерифските значки. Двамата бяха равноправни партньори, но интересното беше, че никой в града не можеше да ги различи. Това откриваше широки възможности пред новите шерифи. Албърт и Вито надълго бяха обсъдили този въпрос.

Двамата негодници вярваха, че вече нищо не може да ги спре. Бяха на върха на славата и могъществото си.

Княгинята на арикара седеше на коня си с вързани ръце, но беше запазила гордото си държание. Тя удостои с презрителен поглед двамата шефове, които спряха пред коня й.

Роко Скарлета гордо се обърна към тях:

— Е, какво ще кажете, господа? Това е добре свършена работа, нали?

— Я не се фукай, Скарлета! — извика Дуна. — Ако не се бях предала доброволно, нямаше да съм тук сега.

— Тя говори глупости! — защити се дръзко Роко. — Бихме се смело. Дадохме двама убити! Имаше и доста ранени. За съжаление арикара успяха да избягат. Но и това няма да им помогне. Скоро ще освободим земите си от тази паплач!

Събралата се тълпа одобрително зашумя.

Хората вече не се владееха. Успехите на Ласко и Мотола бяха замъглили разума им.

Дуна пое дълбоко въздух. После се опита да извиси глас и да изкрещи истината в лицето на тълпата, но не я оставиха да го стори.

Вито Мотола я смъкна от седлото. Но на хората наоколо им се стори, че въпреки че ръцете й бяха вързани, страшната жена се готвеше да се нахвърли върху него в лудата си ярост. Вито Мотола беше изключително ловък. Всички помислиха, че той е бил нападнатият.

— Какво е това? — изкрещя възмутено той и я притисна до земята. — Тази жена наистина прекали! Погледнете я, граждани! Тя е като дива котка…

Зрителите въодушевено заръкопляскаха. Случилото се беше точно по вкуса на тълпата.

— Мирувай най-после! — изсъска Вито в лицето на жена си. — Иначе само ще влошиш положението си. Ако си послушна, нищо няма да ти се случи. Разбери, ти загуби! С мен никой не може да си играе.

Дуна затвори очи. Нямаше как — трябваше да се подчини. Иначе я очакваха адски мъчения. Вито се усмихна доволен.

— Разбрахме ли се, Дуна?

— Окей, ти победи. Но имам няколко условия.

— Така ли?

— Пуснете Ласитър на свобода! Тогава ще получите от мен всичко, което искате. Ще ви дам всичките си пари.

Вито хвърли поглед към прикования на стълба мъж.

— Май го обичаш, а?

— Повече от живота си, Вито.

Той доволно се ухили.

— Това е добре. Значи ние двамата бързо ще се разберем.

— Ще се съглася с всичко. Но първо ще се погрижиш Ласитър да бъде освободен. Искам да го видя как напуска града с коня си. После ще сключим нашия договор.

Вито поклати глава.

— Първо ще подпишеш договора. Едва след това ще го освободим.

Около тях все още цареше бъркотия. Никой от насъбралите се хора не забеляза, че двамата водеха разговор.

— Добре — прошепна Дуна. — Съгласна съм. Ще преговаряме за всяко нещо поотделно. Искам Ласитър да бъде свален от този кол и да го затворите някъде заедно с мен. Ако изпълниш това условие, ще продължим да преговаряме, Вито.

Той я пусна и безмълвно кимна. После се изправи и заговори тихо с приятеля си Алберто.

— Трябва непременно да го уредиш, Алберто — изсъска Вито. — Иначе ще заподозрат нещо…

Ласко отново вдигна тлъстите си ръце. Хората наоколо разбраха, че кметът иска да каже нещо. Щом раздвижеше ръце, всички бяха длъжни да му обърнат внимание.

— Нека всички забравим това, което се случи! — извика той. — Постигнахме целта си: уловихме двамата главни виновници. Надявам се, всички ще се съгласите, че нашият пленник трябва да бъде затворен на сигурно място. Иначе ще престъпим закона, приятели. Не бива да го държим повече на този кол.