Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

— Какво означава това, кмете? — промълви тихо жената. — Нима в нашия град вече приковават бели хора на кола на мъчението?

Албърт Ласко веднага усети откъде духа вятърът и разпери безпомощно ръце. Характерно за него беше, че в критичните ситуации винаги си служеше и с двете ръце, както в този момент, когато се видя притиснат до стената.

На всичкото отгоре беше и страхлив, този подъл койот!

— Не исках това, госпожо Дръри — промърмори лицемерно кметът. — Но от друга страна, действията на нашите съграждани са разбираеми, не намирате ли? Знаете ли кой е този човек? Казаха ли ви, че арикара са били подстрекавани от двама бели? От една ужасна жена, която невежите индианци почитат като богиня. Тя самата се е нарекла Княгиня на арикара. А този мъж — и той обвиняващо посочи Ласитър, — този престъпник е нейният съучастник. Двамата са омаяли с лъжи нещастните индианци, обещали са им планини от злато, ако убият всички бели или ги прогонят далеч от тези земи. Тези проклети престъпници са виновни за смъртта на вашия съпруг и на вашия син, госпожо Дръри! Разбирате ли сега защо съгражданите ни са обзети от такъв страшен гняв?

Хана Дръри отново впи очи в Ласитър, сякаш търсеше истината в разраненото му, пребито лице. Изглежда, че нещо й беше направило впечатление, но нямаше сили да се концентрира върху мислите си. Усещаше голямо съжаление към този човек, въпреки всички страшни обвинения, които току-що беше чула. Жената изпъна снага, като че ли искаше да се отърси от тежките си мисли, и отново се обърна към кмета. Гласът й прозвуча рязко:

— Аз не мога да съдя, мистър Ласко. Но не съм в състояние да споделя този всеобщ гняв и тази… тази проклета омраза. Дойдох в града, за да се срещна с Линус Вентре. Знае ли някой къде мога да го намеря?

Скоро след това пристигна файтонът на погребалния агент. Белокосият възрастен мъж почтително свали черната си шапка.

— Госпожо?

— Искам да ви помоля да погребете мъжа ми и момчето ми, Линус — каза Хана Дръри. — Ще ги погребем във фермата. Искам да са винаги близо до мен. Ще го направите ли, Линус? Имам малко спестени пари, но не мога да ви платя много. Ще ми помогнете ли въпреки всичко? Сама няма да се справя.

Албърт Ласко не можа да се сдържи. Банкерът в него винаги беше на преден план.

— Откривам ви неограничен кредит, госпожо Дръри.

— Много любезно от ваша страна, мистър Ласко — жената се опита да се усмихне, но лицето й изразяваше дълбоко отчаяние. — Но вие поемате голям риск. Не знам кога ще мога да ви се изплатя…

— Въобще не се тревожете за това, скъпа госпожо Дръри!

Този кучи син беше дяволски убедителен! Отлично знаеше как да подхожда към подобни хора. Макар че много му се искаше веднага да сключат сделката, той се въздържа, защото от търговска гледна точка това би било голяма грешка. Първо ще я остави да свикне с мисълта за заема и когато тя разбере, че няма друг изход, окончателно ще омекне. Тази прастара мъдрост непрекъснато намираше ново потвърждение.

— Ами ако не мога да ви плащам навреме, мистър Ласко?

— По-късно ще поговорим за това. Винаги се намира начин — отговори незабавно той.

Жената скръбно се усмихна.

— Благодаря ви, мистър Ласко.

— Но това се разбира от само себе си, Хана.

Ласитър, който чуваше всяка дума от разговора им, се почувствува още по-зле, стори му се, че ще загуби съзнание. Единствено жаждата за отмъщение му даваше сили.

Затова стисна зъби, за да не изкрещи в лицето на този негодник цялата си омраза. Нямаше смисъл да си отваря устата точно в този момент. Тази жестока игра имаше своите закони.

Хана Дръри хвърли последен съжалителен поглед към вързания за кола мъж и се обърна да си върви.

На Ласитър му се струваше, че я познава от много години. Каква смела жена! Знаеше, че е загубена между тези лешояди, но въпреки всичко запазваше достойнството си.

Като че ли нямаше никакъв начин да й се помогне. Ласитър имаше чувството, че това е невъзможно.

Часовете едвам се нижеха. Част от зрителите се разотидоха. Много от тях междувременно се бяха усъмнили в доста неща, но никой не се осмеляваше да изрази гласно подозренията си. Ласитър беше преживял толкова много, но никога досега не беше се чувствувал толкова зле. Последствията от безсънната нощ си казваха думата. Рано сутринта беше пил шампанско с голямо удоволствие, но сега му се струваше, че се намира в ада.

Да му бяха дали поне глътка вода! Изпитваше жажда, но пазачите нямаха милост.