Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

Този проклетник беше дяволски хитър! Именно той беше дал заповед да вържат Ласитър на кола на мъчението. Но, както винаги, Албърт Ласко умееше да предвиди нещата. Той отлично си разбираше от работата.

— Да, съгласни сме! — извика Луис Къхоу, когото фермерите бяха избрали за свой говорител. — Но къде ще затворите пленниците? В оня паянтов затвор зад офиса въобще не е сигурно. Не може ли да намерите по-добро място?

От всички страни избухнаха смехове. Луис Къхоу се огледа доволно на всички страни. Никога през живота си не беше произнасял такава дълга реч.

После се разгоря спор.

Най-после всички се обединиха около предложението на кмета. Под къщата му имаше мазе с каменни стени. Оттам никой не можеше да избяга.

Двамата пленници бяха отведени в подземието.

Ласитър беше по-скоро мъртъв, отколкото жив, когато най-после го положиха върху един прост сламеник. Цялото тяло го болеше. Дуна коленичи до него и започна да налива вода в устата, му капка по капка. Беше настояла да получи всичко необходимо: вода и храна, мехлеми и одеяла, които им бяха много нужни сред тези каменни стени.

Тя се наведе и целуна мъжа по кървящите устни.

— Обичам те, Ласитър…

Той чуваше думите й като в просъница.

— Ние ще умрем заедно, Ласитър, ако не ни остане друг изход. Аз ще остана до тебе…

Измъченият до смърт мъж се вслушваше в нежния далечен глас. Беше прекрасно да чуеш подобни думи, когато си на края на силите си. Дуна беше същински ангел.

Едновременно с това го прониза мисълта, че тя има нужда от него. Сега не биваше да се отпуска, а смело да посрещне всички опасности, макар че в положение като сегашното нямаше почти никакъв шанс. Най-важното обаче беше да мобилизира всичките си вътрешни сили за борба с тези безмилостни бандити, иначе всичко беше загубено…

Дуна нежно го накара да легне.

— Не мърдай! — прошепна тя. — Не бива да се вълнуваш.

Ласитър се отпусна изтощено на сламеника. Зави му се свят. По голия му гръб личаха кървави ивици от ударите с камшик, нанесени му от разгневените хора.

Очите му се затвориха.

Той не усещаше, че Дуна се занимава с многобройните рани по лицето му. Не чуваше тихия й шепот:

— Обичам те, Ласитър. Олд Биър Мен предрече правилно. Той каза, че скоро в живота ми ще се появи истински мъж. Олд Биър Мен имаше право…

Дуна коленичи, скръсти ръце на гърдите си, наведе глава и внезапно чу глас!

Беше точно така, както беше казал старият шаман.

Състоянието й беше странно, но и упойващо.

Княгинята на арикара се озова в друг свят. Множество тъмни сенки й нашепваше никога да не издава онова, което ще чуе сега…

Трансът продължи дълго.

Ласитър потъна в дълбок сън. Изглеждаше като мъртъв.

Ръждясала лампа хвърляше мрачна светлина в подземната килия. Помещението приличаше на гробница.

Такова беше и настроението на хората в нея. Тишина.

Сякаш никой не дишаше. Смърт.

Безшумно и много бавно Дуна разтвори ръце. Остана в тази поза поне пет минути. Беше се превърнала в същество от друг свят. По лицето й беше изписан израз на дълбока вяра.

Когато тежката дървена врата се отвори с трясък, тя се усмихна.

Стана точно това, което й предрекоха гласовете. Затова безропотно се остави да я отведат. Но мъжете, които я поведоха нагоре по етажите, не забелязаха особеното сияние, което се излъчваше от нея.

По странен начин с нея се извърши нещо, което само малцина избрани можеха да проумеят.

Един от двамата пазачи хвърли презрителен поглед на заспалия Ласитър и изръмжа:

— Тоя май няма да изкара дълго…

— И аз така смятам, Боб — отговори другият. Само след минути Княгинята на арикара лежеше по корем пред Вито и Алберто.

Тя явно не беше на себе си. Ласко и Мотола се спогледаха и подигравателно се ухилиха.

— Това е последният й трик — промърмори Вито. — Познавам този номер. Има едно-единствено средство.

И той започна да съблича жена си. Въпреки че я мразеше, проявяваше изключително внимание. Доставяше му удоволствие да вижда алчните очи на дебелия си приятел…

Линус Вентре прочете кратък текст от Библията. После влезе в къщата е Хана Дръри и децата.

Настроението беше тягостно. Никой не говореше. Всички мълчаливо седяха около голямата маса. Навън помощниците на Линус Вентре зариваха двойния гроб на фермера и сина му.

Хана Дръри ровеше в кутията, в която беше скрила малкото си спестени долари.

— Вие не ми дължите нищо — каза Линус. — Нали чухте какво каза кметът. Като дойде време за плащане, ще се обърна към него. Задръжте си парите, Хана.