Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

Но Дуна не се остави да я сплашат, въпреки че ситуацията изглеждаше безнадеждна.

— Можеш да ме убиеш, Вито — проговори гордо тя, — но няма да се осмелиш, защото никога няма да получиш парите ми. Значи ще бъдем квит.

— Ще убия Ласитър пред очите ти! — заплаши я той.

— Така никога няма да постигнеш целта си, Вито. Имаш една-единствена възможност. Пусни Ласитър на свобода! После ще получиш парите ми. Освен това вие двамата ще обещаете, че ще оставите на мира арикара. Ще подпишете и договор за това. Само при тези условия ще се разберем.

Вито тихо изруга. Обхвана го такъв гняв, че с удоволствие би убил жена си, макар че това щеше да му струва много.

Дуна видя това по лицето му. Добре го познаваше и умееше да разбере какво става в сърцето му.

Борбата беше на живот и смърт. Единият от двамата щеше да победи. Само по-силният щеше да остане жив. За всички беше тежко, но най-лошо беше за самата Дуна. Тя нямаше почти никакъв шанс. Кой би могъл да й помогне в това положение?

Ласитър лежеше полумъртъв в мазето.

Арикара не можеха да се справят с белите при лошото си въоръжение, а и не трябваше да се карат с тях. Нищо чудно да дойде редовната армия. Затова най-добре беше индианците да се държат настрана. Макар че не й се вярваше те да го сторят. Може би предпочитаха да загинат в бой, вместо да бъдат победени от подобни зли хора.

Вито и приятелят му Албърт Ласко се оттеглиха в един ъгъл на голямата стая и тихо заговориха. Дуна успя да чуе откъслеци от приказките им. Ако не се лъжеше, двамата съучастници оживено спореха за нещо. Ласко започваше да се тревожи, затова настояваше Вито да приеме предложението на жена си. После спокойно щели да уредят въпроса с индианските земи. Сега било важно да се покажат добри пред хората. Поне Дуна реши, че е чула нещо подобно.

Двамата съучастници още разговаряха, когато на вратата се почука. Влезе един от личните телохранители на Ласко, които бяха посветени в тайните му дела. Само някои от тях имаха достъп до тази стая.

— Какво има, Люк?

— Някой е дошъл при Нойбауер, сър. Изглежда, че е важно. Бихте ли дошли с мен?

— Кой е Нойбауер? — попита от ъгъла Вито.

— Моят счетоводител — отговори Ласко. — Щом ме вика, значи работата е много важна.

— Значи ще ме оставиш тук сам, Алберто?

Албърт Ласко се усмихна окуражаващо.

— Може би така е по-добре и за двама ни. Ти ще продължиш преговорите, а аз ще проверя какви важни новини има да ни съобщи Нойбауер.

Той му смигна и Вито отговори по същия начин.

— Колко време ще отсъстваш, Алберто.

— Най-много един час.

— Добре. И без това много ми се иска да си поговоря надълго с милата ми съпруга. Затова не бързай, Алберто! Стой там поне час! Нали разбираш?

— Ясно, приятелю!

Албърт Ласко излезе от стаята, която принадлежеше към частните му покои. Който се опиташе да проникне тук, трябваше да мине през същински лабиринт от объркани коридори и трябваше да намери няколко скрити врати. Албърт Ласко беше построил тук нещо като тайна командна централа и много се гордееше с нея. Не рискуваше нищо, ако остави стария си приятел Вито Мотола сам в стаята. Не го заплашваше никаква опасност.

— Кой е посетителят, Люк? — осведоми се Албърт Ласко, докато двамата вървяха към банката.

— Аз нищо не знам — отговори телохранителят. — Нойбауер каза само, че се касае за огромна сделка. Съжалявам, сър, но наистина не знам нищо повече.

Тази вест сякаш окрили Албърт Ласко. Очакваше го огромна сделка! Щом Норман Нойбауер твърдеше подобно нещо, значи трябваше да се очаква нещо голямо. Ласко почувствува как го обхваща радостно нетърпение.

В кантората на банката ги очакваше посетител, при вида на когото Ласко усети инстинктивно недоверие. Това беше някакъв стар трапер с износени дрехи. Нищо не показваше, че с подобен човек може да се сключи изгодна сделка.

— Какво желаете? — попита студено Ласко. — Каква е тази сделка, която сте решили да ми предложите?

Зад гърба му стояха Люк и счетоводителят Нойбауер.

— За това ще говоря с вас на четири очи — отговори спокойно старецът. — Касае се за нещо много важно, мистър Ласко. Нали вие сте Албърт Ласко, банкерът?

Кметът кимна високомерно.

— А вие кой сте?

— Наричайте ме Алекс. Това е достатъчно. Не е необходимо да знаете повече. А сега желая да поговоря с вас на четири очи. Ако не ви интересува, веднага ще си ида.

Търговският усет у Ласко постепенно се пробуди. Тук наистина го очакваше нещо голямо. А той имаше нюх към тези неща, който никога не го лъжеше. Време беше да промени първоначалното си впечатление.