Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

— Къде е скривалището ти? — попита той.

— В гората на север оттук. Почти на един ден път. Но трябва да бъдем внимателни. Може би някой ме наблюдава.

— Аз ще уредя всичко. Ще вземем с нас някои от най-добрите ми хора. Съгласен ли си?

— Разбира се, сър.

— Кога ще тръгнем?

— Може и веднага, ако питате мен. По-добре е да напуснем града по тъмно. Никой не бива да ни забележи.

Албърт Ласко се озова пред най-привлекателната сделка в своя живот. Винаги си беше мечтал с един-единствен удар да сложи в джоба си цяло състояние. Но не биваше да се прибързва. Обаче старецът също не биваше да има време да размисли. Иначе кой знае какво ще му хрумне. По-добре беше веднага да се действува.

— Ще наредя да започнат приготовленията — каза Ласко. — След един час можем да тръгнем. Смятам, че е най-добре да се срещнем някъде извън града.

— Добра идея. На миля северно от града, вдясно от пътя, има букова горичка. Там ще ви чакам.

Албърт Ласко втренчено се загледа пред себе си. Обмисляше какво да каже на Вито. Той ще се почувствува изоставен и предаден и непременно ще му се разсърди. Може би беше по-добре да не му казва нищо. Нека този път опита да се справи сам! И без това Ласко вече не се чувствуваше съвсем сигурен. Тази история беше взела такива размери, че той не беше в състояние да я контролира. Нямаше да мине много време и в града щеше да се появи пълномощник на правителството със задачата да проучи подробно всичко. А той трябваше на всяка цена да се измъкне сух от водата. Затова сега ще отиде да прибере плячката, а Вито да се оправя сам с жена си…

Един милион в злато! Това беше най-важното в момента. С толкова пари можеха да се направят огромни спекулации, пред които бледнееше дори сделката със земите на арикара. Тогава ще може с развързани ръце да осъществи големите си замисли.

Беше същинско чудо, че тази златна рибка беше изплувала точно в неговата банка. Естествено този старик трябваше да бъде отстранен веднага щом им покаже скривалището си. Това нямаше да им създаде особени трудности. Старецът все едно че беше вече мъртъв.

Албърт Ласко блъсна тежката врата на кантората. Отвън стояха Люк Барнаби и счетоводителят Нойбауер.

— Норман, за няколко дни ще трябва да поемете работата изцяло в свои ръце — рече Ласко. — Ако партньорът ми Вито пита за мен, предайте му, че съм заминал по важна работа. Освен това съм на мнение, че той и сам ще се справи много добре.

Ласко беше решил да не се занимава с такива излишни неща, като например да се оправдава пред Вито. Всичко щеше да се уреди от само себе си.

— Люк, след един час тръгваме на дълъг път — обърна се той към телохранителя си. — Събери най-добрите мъже и се пригответе. Важно е да напуснем града колкото се може по-незабелязано. Съобщи го на хората си. Ще се срещнем след час в буковата горичка на север от града.

— Всичко ще бъде наред, шефе — отговори Люк и излезе.

Норман Нойбауер продължаваше да стои на мястото си като залян с ледена вода. Изражението на лицето му издаваше недоумение.

— Свободен сте, Норман! — сряза го Албърт Ласко. — Засега не се нуждая от вас. Вървете да спите, а утре рано се заемете с работата си. Разчитам на вас. Оценете го като голяма чест, Норман!

Норман Нойбауер направи нещо подобно на поклон.

— Благодаря ви за доверието, сър!

Той се обърна и с бързи крачки се отдалечи. Не посмя да попита шефа си за повече подробности. И без това нямаше да спечели нищо, освен упреци. Най-добре беше да изчезне незабележимо.

Всъщност за него беше удобно, че големият шеф заминаваше точно в този момент. Така той спокойно щеше да се заеме с приготовленията за заплануваното си преди известно време бягство. Да, точно така, Норман Нойбауер възнамеряваше да офейка. Незабелязано беше успял да изтегли пари от няколко сметки и възнамеряваше да започне нов живот далеч от този град. Преди Ласко да забележи липсите, неговият счетоводител щеше да бъде през девет планини в десета с цял куп пари в джоба си.

Вече доста време работеше тайно за осъществяване на голямата цел. Скоро в града щеше да избухне истинска бомба. Естествено злоупотребите му щяха да бъдат разкрити, но никога нямаше да го хванат.

В това време Албърт Ласко отново се обърна към стария Алекс.

— Най-добре е вие да тръгнете веднага, Алекс. Нали разбирате, не мога да ви оставя сам тук.

— Но това е естествено, Албърт — отговори старецът. — Първо ми върнете револвера, ако обичате.

— Люк го е окачил отпред на стената. Вече изяснихме всичко, Алекс. Старецът излезе от кантората и видя револвера си, вързан с кожен шнур и окачен от Люк на един гвоздей на стената. Алекс Мосли взе старото си оръжие и доволно се усмихна. Всичко мина много добре. Поради ненаситната си алчност Албърт Ласко веднага падна в капана.