Джек Слейд - Княгинята на племето Арикара

В лицето на Уилма Ласитър имаше първокласен спътник и водач. Предимството беше, че познава всяко ъгълче на тази огромна къща. Тя уверено го водеше през полутъмните коридори. Скоро стигнаха на горния етаж, където бяха Вито и заложницата му. Уилма често се спираше, вслушваше се напрегнато, отиваше сама до следващия ъгъл и щом се убедеше, че теренът е чист, му махваше с ръка да продължи.

Тъкмо бяха отминали поредната критична точка, когато Уилма се приведе напред и тихо прошепна:

— Не разбирам какво става. Някой е махнал постовете оттук. Имам чувството, че се е случило нещо сериозно.

— Дано не е нещо лошо — отговори съвсем тихо Ласитър. — Продължавай! Ще стигнем ли най-после?

Уилма надникна иззад ъгъла в следващия коридор.

— Само още няколко метра — каза тя. — Но там стоят двама мъже. Да отклоня ли вниманието им?

— Не рискуваш ли прекалено, много?

— Струва си да опитам.

И тя веднага тръгна. Токчетата й затракаха по каменната настилка. Ласитър се притисна до стената, готов във всеки миг да изскочи иззад ъгъла и да се нахвърли върху двамата пазачи. След малко чу приглушения глас на Уилма.

— Трябва непременно да видя мъжа си — рече тя. — Пуснете ме да вляза. Много е важно. Въпрос на живот и смърт.

Мъжете пред вратата бяха от личната охрана на Вито Мотола.

— Имаме заповед да не пускаме никого в стаята — отговори равнодушно единият. — Впрочем мъжът ви го няма тук. Излезе още преди половин час. Вътре са само нашият шеф и жена му. Той не позволява на никого да му пречи, дори и на приятеля си Алберто. Напразно дойдохте чак дотук, госпожо. Най-добре е да си отидете.

— Мъжът ми не е тук? А къде е тогава?

— Един от хората му дойде с важна вест. Доколкото разбрах, пристигнал е важен клиент. Двамата отидоха отсреща в банката, госпожо. В никакъв случай няма да ви пусна. Мистър Мотола не иска никой да му пречи.

— Тази къща е все още моя! — изфуча Уилма. — И ще влизам в която стая пожелая. Хайде, пуснете ме! С Вито също трябва да говоря.

В този миг откъм стаята прозвуча писък. Ласитър позна гласа на Дуна и потрепера. Ясно личеше, че пленницата е в състояние на крайно отчаяние. Ласитър отдавна стискаше револвера в дланта си. Нервите му бяха напрегнати като струни. Трябваше само да изчака Уилма да се отдалечи от вратата и веднага да се хвърли срещу пазачите. Беше стигнал до целта си. Вече нямаше връщане назад. Трябваше да се пребори с тези негодници, иначе всичко беше загубено.

— Какво става там? — попита Уилма, когато писъкът в стаята утихна.

Пазачът се изсмя.

— Шефът се забавлява. Точно по тази причина не иска да му се пречи. Затова е по-добре да си отидете, госпожо.

Крайно време беше Уилма да отстъпи. Ласитър едва се сдържаше. Секундите му се струваха цяла вечност. Най-после отново чу гласа на Уилма:

— Добре де, добре, отивам си. Но с вас пак ще си поговорим!

— Вашият мъж може да ни… — изхили се подигравателно пазачът.

Стъпките на Уилма бързо се отдалечиха. Ласитър възнамеряваше да действа веднага щом тя завие зад ъгъла. Това беше единственият изход. Борба до последен дъх. Иначе нямаше надежда.

С револвер в ръката си, той се приведе леко напред. Всеки миг щеше да се появи Уилма. Но в този момент се случи нещо неочаквано. Зад гърба му се чу познат глас:

— Ей, какво, по дяволите… Уилма изскочи иззад ъгъла.

— Роко! — изпищя тя. — Недей!

Ласитър светкавично се обърна назад и се озова лице в лице с дулото на пистолета, от което в същия миг излезе пламък. Изстрелите на двамата мъже се кръстосаха. Ласитър усети, че парчето олово профуча покрай ухото му и с крайчеца на окото си забеляза как Роко потрепера и се олюля, улучен от куршума му. Но сега нямаше време да се занимава повече с този човек. Ласитър като вихър зави зад ъгъла и инстинктивно се хвърли на земята. Револверите на двамата пазачи изгърмяха едновременно. Той стреля от легнало положение и двамата му противници се строполиха на земята, улучени от едрокалибрените куршуми. Ласитър моментално скочи на крака и се устреми към тях, но те вече не представляваха опасност. Единият беше коленичил и стенеше, а другият се опитваше да се подпре на стената и бавно се свличаше надолу.

Ласитър изтръгна револвера от ръцете на втория мъж и захвърли настрана празното си оръжие. С един скок удари вратата, която с трясък се отвори навътре. Заедно с изтръгнатата от пантите врата, той влетя в стаята. С един-единствен поглед успя да прецени обстановката, въпреки че всичко бе станало твърде бързо.