Джек Слейд - В подземията на Ел Пасо

— Сега тя спи — прошепна тихо старицата на мъжете. — Ще я оставите на спокойствие! Знаете с какво ви заплаши Ягуара Джексън, ако само се осмелите да я закачите.

Очите на тримата искряха лукаво. Те бяха нови в бандата. Все още не знаеха нищо за жестокостите, които се бяха случили тук, в Подземието на смъртта. Ягуара Джексън им бе показал само дръвника и ги бе заплашил, че всеки, който не се подчинява безпрекословно, ще се прости върху него с живота си.

Освен това най-строго им бе заповядал да се подчиняват на старата Франка. Сега трябваше да се придържат към заповедите му.

Те изпроводиха с очи старицата, докато прегърбената й фигура изчезна от погледите им.

— Истинска вещица — промърмори Дон Деланей. — По дяволите, понякога се питам дали не сгрешихме, като се присъединихме към Джексън. А вие двамата какво мислите за това? Анди! Кажи най-сетне нещо!

— Струва ми се, че съм попаднал в преддверието на ада — каза той и се прекръсти. — Цяло щастие ще бъде, ако успеем някога да се измъкнем живи оттук.

— Може би просто трябва да офейкаме — прошепна Фред Фаркин, третият от групата. — Струва ми се, че самият дявол има пръст в цялата тази работа.

— Да офейкаме! — изръмжа Деланей. — Но накъде? Кой от нас знае пътя за навън? Нали ни доведоха тук със завързани очи. Вървяхме дълго през един безкраен лабиринт. Спомняте ли си как Джексън се изсмя злорадо, когато ни каза, че сами не бихме могли да се измъкнем навън?

Двамата му другари кимнаха притеснено.

— А може би вече сме продали душите си на сатаната — прошепна Анди потиснато и отново се прекръсти.

Дори и сега, по обяд, в бара на старата Франка цареше оживление. Почти нямаше час, през който тук да бе празно. По всяко време човек можеше да се наслаждава на пороците, които предлагаше вертепът на Франка — да пие, да играе комар, да развратничи. И да яде, естествено.

Но яденето тук оставаше по-скоро на заден план. Този, който много пие, рядко изпитва глад.

Старата Франка, както я наричаха клиентите й, беше назначила цял рояк млади мексиканки. Всички те бяха израснали в мизерия и бяха доволни, че тук най-сетне могат да припечелят лесно някой друг долар. Още повече че това им доставяше и удоволствие.

Те обслужваха клиентите един по един, на смени, така да се каже. Всичко вървеше гладко. Старата Франка всъщност нямаше за какво повече да се безпокои. Напълно достатъчно бе да се мярка само от време на време в бара си и да подхвърля на посетителите по някоя и друга любезна дума.

Мама Франка — така я наричаха суровите мъже и не един от тях вече беше разкривал пред нея сърцето си, когато имаше някакви проблеми. Мама Франка бе готова да помогне на всекиго с по някой добър съвет. Това също спадаше към бизнеса й.

Тя наистина се радваше на симпатиите на клиентите си. Винаги поздравяваше лично всеки нов посетител, тъй като искаше да разбере дали сред тях не се е намърдал някой, който нямаше какво да дири тук.

Така че и този път в цялата тази бъркотия от погледа й не убягна дългокракият мексиканец, който само преди няколко минути бе завързал отвън магарето си и в началото дори се бе поколебал дали да влезе в заведението.

Очевидно нямаше много пари. На тези момчета това им личеше още отдалече. Както и на този дългокрак пеон с прегърбена походка. И той явно бе един от онези преждевременно прегърбили се от тежката полска работа мъже.

Непознатият влезе нерешително вътре и седна на една от по-задните маси — естествено в ъгъла, където седяха чистокръвните мексиканци. Самият той също бе един от тях.

Те се разговориха както обикновено. Мексиканците бяха общително племе и сговорчиво заприказваха новодошлия селянин.

Той очевидно беше гладен, защото веднага запита другите за цената на храната тук. Мама Франка видя как извади кесията си изпод грубото пончо и скришом преброи малкото си монети.

Един от мъжете взе празна чаша и я напълни с червено вино от каната, поставена в средата на масата. Той беше от тези, които пиеха тук на кредит, затова можеше да си позволи да бъде великодушен.

Мама Франка се усмихна загадъчно, пристъпи към масата и сложи ръката си върху рамото на чужденеца.

— Струва ми се, че сте за първи път тук, сеньор — заговори тя с глас, който звучеше толкова благо, че би могъл да ти разтопи сърцето.

— Да, сеньора — отговори Ласитър на някаква неясна смесица от испански и английски. — Идвам от Сан Агустино на Рио Торо. Казвам се Маноло Торес. Търся брат си Карло. Научихме, че живеел тук, в Ел Пасо.