Джек Слейд - В подземията на Ел Пасо

— Ще бъда постоянно близо до теб — обеща Лу.

Ласитър поклати отрицателно глава.

— И дума да не става, стари приятелю. Освен това скоро ще ме изгубиш от погледа си. Да се обзаложим ли, че само напразно ще ме търсиш?

— Ти си страхотен дявол, Ласитър!

— Винаги съм си бил такъв.

Те се потупаха по раменете и се разсмяха.

Джулия отново се намираше в своя подземен затвор. Тя лежеше на леглото с подпухнали от плач очи. Беше на ръба на пълното изтощение, но въпреки това не можеше да заспи.

Искаше й се да се моли, но нито една молитва не й идваше на ум. Не беше в състояние да мисли разумно. Паниката я бе довела почти до лудост.

Всичко това, което й се бе струпало в разстояние на толкова кратко време, беше наистина ужасяващо. Никой не би могъл да издържи подобно нещо.

Отвън бяха пазачите. Понякога към вратата се приближаваха стъпки и тогава всеки път тялото й се сгърчваше в болезнен спомен за това, което й бе сторил Ягуара Джексън.

Понякога й се искаше просто да е мъртва.

Отново дочу стъпки.

После някой отключи вратата. Джулия се сви страхливо в ъгъла на леглото. В стаята влезе старицата.

— Останете отвън! — сопна се тя грубо на мъжете, впили похотливите си погледи в момичето. — Ще ви съобщя, когато поискам да изляза.

— Само без щуротии, бабке! — извика един от тримата и се разсмя ехидно. — Иначе може да ти се случи нещо лошо.

— По-добре си спомнете какво заповяда шефът ви — наежи се старицата. — Хайде, омитайте се! Затваряйте вратата или ще се оплача от вас на Джексън.

Вратата се затръшна и старата Франка остана насаме с момичето.

— А сега ела и си хапни нещичко — тя постави таблата с яденето върху малката масичка. — Трябва да се постараеш да запазиш силите си.

Джулия не помръдна. Старицата приседна на ръба на леглото, захили се и от това лицето й още повече се набръчка. На разсеяната светлина в Подземието тя приличаше на мумия. Джулия имаше чувството, че гледа жив мъртвец.

— Коя си ти, бабо? — запита тя. — Защо така ме измъчват?

Джулия не можеше да си припомни дали е виждала вече някога старицата. Някакъв смътен спомен се мержелееше в съзнанието й, но всичко беше заличено от последните страховити събития.

— Да, да, познавам това усещане, детето ми — закиска се старицата. — Тогава и аз нищо не можех да си спомня, след като ме бяха изтезавали и държали затворена толкова дълго време. Не можех да направя разлика между това, което наистина бях сторила, и това, в което само несправедливо ме обвиняваха. Накрая признах всичко, за да ме оставят на спокойствие. Да, да, и тогава ме тикнаха за тридесет години в затвора. Живях мизерно като червей, докато твоят баща се наслаждаваше на разкошен живот. Хи, хи, хи… Но сега той трябва да заплати за това. Хи, хи, хи…

Тя се кискаше като луда. Вероятно наистина й хлопаше малко дъската.

Въпреки това Джулия наостри уши. Започна да забравя страха си и се примъкна по-близко до старата жена.

— Какви ги говориш за баща ми? — прошепна тя. — Ти познаваш моя баща?

Старицата хвана ръката й. Джулия се опита да я отдръпне, но старата жена притежаваше невероятна сила. Момичето имаше чувството, че ръката й сякаш бе стегната с клещи.

— А сега ела на масата — прошепна съзаклятнически старата Франка. — Трябва да ядеш и да пиеш, иначе твърде много ще отпаднеш. А ти трябва да си силна, когато се опитам да ти помогна.

— Искаш да ми помогнеш? — безволна, Джулия последва старицата до масичката и седна на едно от двете малки столчета. — Коя си ти? Как се казваш?

— Аз съм Франка Ломбарота — прошушна старата жена съзаклятнически. — Така се казвах преди време, когато бях все още млада, хубава и желана. По времето, когато изтънчени господа се тълпяха около мен като молци около светлината. Да, това бяха хубави времена, малка Джулия! И оттогава… — с неизказано уморен жест на огорчение тя прокара ръка по очите си — оттогава изминаха тридесет години на безкрайни мъки. Едно-единствено нещо ме крепеше и ме запази жива през цялото време, малка ми Джулия. Това беше жаждата за мъст. Затова аз ще умра едва след като убия човека, виновен за моята злочестина.

Сега вече тя не се кискаше.

Лицето й беше сериозно. Тъмните й очи горяха с демонски блясък.

Франка побутна към Джулия вдигащата пара тежка глинена чаша.

— Вземи! Изпий това, гълъбчето ми! Ще се почувстваш така, сякаш се носиш из облаците — и отново последва безумният й смях. — Това е специалното питие на мама Франка.