Дан Симънс - Кухият човек

— Не още — отвърна Бърчил, стана и с глава посочи на сержанта вратата. — Ако това, което казвате е вярно, мистър Бремън, скоро отново ще си поговорим, може би в присъствието на агент от ФБР. Междувременно ще поставим в стаята наш човек, за да ви пази от хората на Дон Леони. Бърчил се сеща за униформения полицай, който стои в коридора от осемнайсет часа. Този мистър Бремън няма да ходи никъде, било като свидетел, било като подсъдим.

Щом детективите излязоха, пристигнаха лекарят и две медицински сестри, но Бремън беше прекалено замаян, за да се съсредоточи върху сбитите медицински обяснения на лекаря. Научи каквото очите на Бърчил вече бяха му казали; научи също така, че счупването на лявата му ръка е по-сериозно, отколкото бе известно на лейтенанта. Останалото не беше важно.

Остави се да потъне в празнотата.

В момента когато Джереми лежи в болницата на Сейнт Луис, мен ме делят просто часове от мига, когато ще стана свидетел как моята толкова грижливо изградена вселена рухва завинаги. Аз не знам това.

Не знам, че Джереми е в болница. Не знам, че Гейл я има или че някога я е имало. Не познавам рая на споделените изживявания, нито съвършения ад, в който тази способност е отвела Джереми.

В този миг познавам единствено непресекващата болка на съществуванието и невъзможността да избягаш от нея. В този миг познавам единствено отчаянието от раздялата с едничкото нещо, което ме е утешавало в миналото.

В този миг аз умирам… но само часове ме делят от моето раждане.

Сънуваше лед и тела, гърчещи се в леда.

Сънуваше някакъв огромен звяр, разкъсващ плът, и смразяващи крясъци в жълтеникавата нощ. Сънуваше хиляда хиляди гласове, зовящи го с болката, ужаса и самотата на човешкото отчаяние, и когато се събуди, гласовете все така се чуваха: мисловните потоци в една модерна болница, изпълнена със страдащи души.

През целия ден лежа, понесен по вълните на страданието от раните си, и обмисля какво да предприеме. Но нищо не му идваше на ум.

Детектив Бърчил се появи отново в ранния следобед с обещания специален агент от ФБР, но Бремън се престори на заспал; двамата отстъпиха пред настояванията на старшата сестра и си тръгнаха след половин час. Тогава наистина заспа и засънува ледове и гърчещи се в леда тела и крясъци в раздираната от болки тъмнина наоколо.

Когато по-късно през нощта отново се събуди, той фокусира телепатичния си лъч през мисловните шумове и жужене, за да открие униформения полицай, оставен да го охранява. Полицай Дюън Б. Еверет беше на четирийсет и осем години, оставаха му още седем месеца до пенсионирането и страдаше от хемороиди, плоски ходила, безсъние и синдром на чревната раздразнимост, както го наричаха лекарите. Това не възпираше полицай Еверет от неограниченото пиене на кафе, макар да предизвикваше продължителни посещения до тоалетната на етажа. Полицай Еверет нямаше нищо против дежурството да се носи на три смени по осем часа от него и още двама негови колеги, нито пък да поеме нощната смяна. През нощта бе тихо и той можеше спокойно да си чете романа от Робърт Б. Паркър и да се задява със сестрите, а и винаги имаше топло кафе във фоайето, където му бе разрешено да ходи.

Съмваше се. Сам в стаята — ако не се броеше изпадналият в безсъзнание пациент на съседното легло, — Бремън се надигна с мъка, отскубна системата от ръката си и закуцука към прозореца. Постоя малко там, загледан навън. Студената въздушна струя от климатика го накара да потрепери под тънката болнична пижама.

Ако щеше да бяга, това трябваше да стане сега. Бяха изхвърлили дрехите му, след като го измъкнаха от останките на разбилия се „Пайпър Чейен“ — през очите на един санитар от медицинския екип за спешна помощ бе видял учудването им от това, че не е избухнал пожар след падането на самолета в калната нива на половин миля от летището, — но той знаеше къде има дрехи, които ще му станат. Трябваше само да се добере до съблекалнята на стажантите на долния етаж.

Подслушвайки ги в този ден, той бе научил също кои от тях си държат ключовете от колите в шкафчетата, както и цифровите комбинации за отварянето им. Бе решил да „вземе на заем“ почти новото, с пълен резервоар волво на стажанта Брадли Монтроуз; Брадли работеше в спешен кабинет и вероятно нямаше да забележи изчезването на колата преди края на дежурството си след седемдесет и два часа от този момент нататък.

Облегна се на стената и изстена. Ръката и главата жестоко го боляха; ребрата му сякаш бяха тресчици от натрошени кости, забили се в белите дробове, а и още безброй болежки се тълпяха на опашка, за да им обърне внимание. Дори раните от ухапванията на мис Морган по бедрата и слабините му не бяха напълно зараснали.