Дан Симънс - Кухият човек

Бремън пое дъх и поднови опитите, този път по-внимателно, опипвайки отрицателните граници на действителния мисловен щит като човек, който опипва грапава стена в тъмното. Някъде трябваше да има пролука.

Имаше. Не истинска пролука, а по-скоро мек участък — малко по-еластично петънце в твърдия камък.

Долови трепета на някакви мисли отдолу — тъй както пешеходецът усеща метрото под уличното платно, върху което стои. Съсредоточи се и подсили телепатичната си сонда; след малко почувствува, че болничната му пижама е мокра от пот. От усилието слухът и зрението му почти се изгубиха. Все едно. Щом осъществи първоначалния контакт, ще може да се поотпусне и бавно да пробие канали за видимото и звуците до съзнанието на момчето.

Усети, че стената леко поддава — все още еластична, тя започна да се отдръпва под натиска на неумолимата сила на волята му. От напрежение вените по слепоочията му се издуха. Без да съзнава, той кривеше лице, а мускулите по врата му се превърнаха в изпъкнали възли. Стената се огъна. Сондата на Бремън беше як таран, който биеше по здравата, но еластична врата.

Тя продължи да се огъва.

Концентрацията му достигна такава сила, че можеше да мести предмети, да чупи тухли и да спре птица в полет.

Щитът отново поддаде. Бремън се наведе напред като срещу силен вятър. Престана да долавя каквито и да било мисловни вълни, изгуби представа къде е и кой е; остана единствено силата на волята му.

Внезапно щитът се разкъса, заля го топла вълна и той падна напред. Размаха ръце и отвори уста, за да извика.

Но нямаше уста.

Пропадаше едновременно в тялото си и навън. Преметна се през глава и потъна в мрака там, където само преди секунда беше подът. Мярна му се образът на собственото му тяло, гърчещо се в някаква страховита прегръдка, после продължи да пада.

Пропадаше в мълчанието.

Пропадаше в нищото.

Нищото.

Джереми е вътре. Пропада през слоеве забавени топлинни полета. Безцветни слънца се въртят край него в три измерения.

Тъмни сфери експлодират и го ослепяват. Обкръжават го водопади от докосвания, ручеи от аромати и едва доловима хармония в безшумния вятър.

Подкрепят го хиляди невидими ръце — те го докосват и изучават. По устните му пробягват пръсти, длани опипват гърдите му и се плъзгат по корема му, шепи обгръщат пениса му, без страст, като на преглед при лекар, и отминават.

Внезапно попада във вода — не, заравя се в нещо по-гъсто от вода. Не може да диша. Започва отчаяно да маха с ръце и крака срещу злокобното течение и усеща, че се придвижва нагоре. Няма светлина, няма чувство за посока, освен едва доловимото усещане за теглеща го надолу гравитация, но той гребе с ръце из неподатливото желе около себе си и се бори с нея, защото знае, че да остане там, където е, ще е все едно да бъде погребан жив.

Неочаквано веществото се размърдва и Джереми е изхвърлен нагоре в някакъв вакуум, който стяга главата му като менгеме. Притиснат е, стегнат и пресован така здраво, че ребрата и черепът му навярно отново са натрошени, после изведнъж усеща, че е избутван през тясно отвърстие и главата му изскача над повърхността.

Отваря уста, за да извика, и въздухът нахлува в дробовете му като вода в гърдите на давещ се човек. Викът му сякаш няма край, и когато все пак отзвучава, ехо липсва.

Събужда се в просторна равнина.

Не е нито ден, нито нощ. Бледа светлина с цвят на праскова залива всичко. Сухата оранжева почва е разделена от мрежа пукнатини на отделни парчета, които се губят в безкрайността. Хоризонт няма. Джереми си казва, че напуканата земя е като наводнявано поле по време на суша.

Над него няма небе, а слоест, осветен от прасковената светлина кристал. Представя си, че се намира в сутерена на прозрачен плексигласов небостъргач. Празен. Лежи по гръб и гледа нагоре през безкрайните етажи кристална пустота.

След известно време сяда и се заема да изучава тялото си. Гол е. Има чувството, че кожата му е търкана с шкурка. Прокарва ръка по корема си, докосва раменете, ръцете и лицето си, но минава цяла минута, преди да осъзнае, че всички рани и белези са изчезнали — счупената ръка, драскотината от куршума, счупените ребра, следите от ухапванията по бедрото и слабините, както и контузиите и разкъсванията по лицето. За миг едва не полудява от мисълта, че не е в своето тяло, но поглежда надолу и вижда белега на коляното си от падането с мотоциклета, когато е бил седемнайсетгодишен, а също и бенката под мишницата.