Дан Симънс - Кухият човек

Когато слънцето преваля пладне, той вижда, че върви към облак дим на хоризонта. Късно следобед облакът се превръща в ред дървета. Навлиза в гората точно по залез.

Дърветата са достолепни дъбове и брястове, досущ като онези от детството му в Пенсилвания. Спира се в края на гората и гледа към вълнистата равнина зад себе си; залязващото слънце хвърля златисти отблясъци по раздвиженото от вятъра зелено море и слага огнени корони върху безброя стръкове. Сянката му подскача пред него, когато се обръща и потъва в гората.

Умората и жаждата започват да го измъчват за пръв път откак е тук. Езикът му е подпухнал и надебелял от сухост. Препъва се тежко през удължаващите се сенки, привиждат му се високи чаши с вода, и час по час поглежда към късчетата небе между върховете на дърветата с надеждата да зърне някое облаче. И точно когато за пореден път е вперил очи в потъмнялото небе, едва не цопва в езерцето.

То е заобиколено от високи треви и тръстики. Оголените корени на черешовите дървета по издигнатите брегове достигат до водата. Прави последни крачки към него с мъчителното чувство, че вижда мираж в дрезгавата светлина и че водата ще изчезне, щом се хвърли към нея.

Езерцето е дълбоко до кръста и ледено студено.

Тя се появява с изгрева на следващото утро.

Джереми е закусил с череши и студена вода и се промъква към поляната източно от езерцето, когато долавя движението. Невярващ, той замръзва на мястото си — още една сянка сред тези на дърветата.

Тя върви, колебливо местейки нозе сред високата растителност и плоските камъни, с плахите стъпки на смирен или бос човек. Връхчетата на тревите по поляната галят голите й бедра. Наблюдава я в ясната, полегата и силна утринна светлина. Тялото й сияе, по-скоро излъчвайки, отколкото поглъщайки я. Гърдите й — лявата едва забележимо по-голяма от дясната, както е било винаги — се поклащат леко при всяка нейна стъпка. Тъмната й коса е късо подстригана и се пилее, щом вятърът я докосне.

Спира се за миг в средата на поляната и отново тръгва. Спуска поглед към силните бедра и гледа как те се раздалечават и приближават с отнемащата дъха интимност на неподозиращата, че е наблюдавана жена. Вече е близо и той може да различи фините сенки между ребрата, бледорозовите кръгчета около зърната на гърдите и едва личащия белег от операцията на апендикса в ниската част на корема.

Джереми пристъпва на светло. Тя спира и неволно обгръща с ръце горната част на тялото си, после се спуска към него. Разтваря ръце и той се шмугва в затварящия се кръг, като притиска лице между рамото и шията й, почти задушен от уханието на чисто от косата и кожата й. Ръцете му се плъзгат по мускулите и познатата вдлъбнатина на гърба. Неистово се докосват и целуват. И двамата плачат.

Краката му омекват и той се отпуска на коляно. Тя се навежда и обхваща лицето му между гърдите си. Не отхлабват прегръдката си нито за секунда.

— Защо ме изостави? — шепне той с устни върху кожата й, неспособен да спре сълзите. — Защо си отиде?

Гейл не казва нищо. Притиснала е буза към косата му и ръце към гърба му. После мълчаливо коленичи до него във високата трева.

Излизат заедно от гората точно когато утринната мъгла се вдига. В пищната светлина тревистите хълмове отвъд създават впечатлението, че са части от загоряло, кадифено човешко тяло. Гейл протяга ръка, сякаш да погали далечните възвишения.

Говорят тихо, от време на време вплитат пръсти. Открили са, че телепатията е причината за ослепяващото главоболие, от което страдат и двамата откак са се събудили, и затова я зарязват и разговарят на глас, докосват се и любят в меката трева, наблюдавани единствено от златното око на слънцето. После прегърнати си шепнат разни неща, разбрали, че обмяната на мисли е възможна не само посредством телепатията.

След това тръгват отново; следобед прехвърлят едно възвишение и съзират малка овощна градина и къща, облицована с проблясващи бели дъски.

— Фермата! — възкликва Гейл. — Как е възможно?

Джереми не е изненадан. Той запазва присъствие на духа дори когато минават край хамбара и другите пристройки и стигат до самата къща. Тя е тиха, но непокътната, без следи от пожар или взлом. Чакълът по алеята все така има нужда от подмяна, но сега тя не води доникъде, тъй като шосето в края й е изчезнало. Дългата телена ограда, която някога е минавала край него, сега граничи с тревиста поляна и нисък склон. Не се виждат следи от отдалечените къщи на съседите, нито от грозните електрически стълбове, които са стърчали оттатък овощната градина.