Дан Симънс - Кухият човек

Тогава как… как мога да…?

Той сяда до нея и я прегръща с една ръка. Джърнисавиен излиза изпод стола и скача в скута й, готова да сподели топлината им. И двамата галят котката с по една ръка, докато Джереми тихо говори.

— Добре, нека помислим. За мен ти не си била просто спомен или сетивно възприятие, момиче. Повече от девет години ние бяхме една личност в две тела. Затова когато ти… затова после аз откачих, опитах се изцяло да потисна телепатичната си способност. Само че не успях. Сякаш бях настроен на все по-тъмни и по-тъмни вълни на човешката мисъл и слизах надолу по някаква спирала…

Гейл вдига очи от котката. Поглежда плахо мрака над поточето. Тъмното под леглото.

— Но как е възможно да е толкова реално, ако е само сън?

Джереми докосва бузата й.

— Гейл, не е само сън. Чуй. Ти бе в съзнанието ми, но не просто като спомен. Ти беше там. В нощта, когато… когато бях край фара Барнигът… в нощта, когато тялото ти умря… ти дойде при мен, влезе в съзнанието ми като в спасителна лодка.

Не, как така…

— Помисли, Гейл. Нашата способност функционираше нормално. Това бе съвършената телепатия. Сложната холограма, каквато си ти, не е загинала; ти просто си скочила към единствения друг интерферометър във вселената, който е можел да я съхрани — моето съзнание. Единствено чувството за собственото ми „аз“ или „свръх-аз“ или каквото там ни предпазва от полудяване и от всичко, което нахлува чрез сетивата ни, да не говорим за мисловните потоци от всички тези мозъци около нас — тази част от мен не преставаше да ми повтаря, че аз долавям само спомена за теб.

Замълчаха, всеки потънал в спомените си. Голямата река с две сърца , предложи Гейл. Джереми видя, че тя помни откъслеци от времето, когато е бил в рибарския лагер във Флорида.

— Ти бе плод на въображението ми — каза гласно той, — но само доколкото собствените ни личности са плод на въображението ни. Вероятностни вълни, разбиващи се на брега на чистото пространство-време. Кривите на Шрьодингер, техните графики, които говорят на език, по-ясен от речта. Неопределените притегатели на Колмогоров, виещи се около резонансни острови на квазипериодичната нормалност сред слоеве разпенен хаос.

— Мисли на човешки език — прошепва Гейл и леко го щипва.

Джереми отскача, усмихва се и задържа котката, която се мъчи да избяга.

— Искам да кажа — тихо изрича той, — че и двамата бяхме мъртви, докато едно сляпо, глухо и умствено изостанало момче не ни откъсна от един свят и ни предложи друг на негово място.

Гейл се мръщи. Свещите са догорели, но бялата й рокля и бледа кожа продължават да излъчват сияние под светлината на луната и звездите.

— Искаш да кажеш, че сме в съзнанието на Роби и че то е истинско като действителния свят? — пита тя и отново се намръщва на собствените си думи.

Той поклаща глава.

— Не съвсем. Прониквайки в Роби, аз се озовах в една затворена система. Горкото дете не е разполагало с почти никакви данни, за да си изгради модел на действителния свят… От това, което сестрите бяха научили за миналото му, разбрах, че е имал чувство за осезание, мирис и болка — безкрайна болка… тъй че при определянето границите на вътрешната си вселена вероятно не е зависел много от външния свят.

Джърнисавиен скочи долу и потъна в мрака; като че я чакаше някаква неотложна работа. И двамата познаваха котките добре и бяха сигурни, че наистина е така. Джереми не можеше повече да стои на едно място; стана и се заразхожда назад-напред, но без да се отдалечава от Гейл на повече от една ръка разстояние.

Грешката ми , продължи той, бе, че подцених… че дори не помислих за силата, която Роби е криел в онзи свой свят. Този свят. Когато проникнах там с намерението просто да му дам няколко визуални и звукови образа, той ме дръпна вътре, момиче. А заедно с мен и теб.

Полъх на вятъра раздвижва листата на дърветата. Тихото им шумолене носи тъга по отиващото си лято.

— Добре — казва Гейл след миг. — Ние двамата съществуваме като две от твоите заплетени личностни холограми в съзнанието на това дете. — Тя силно удря по масата. — И всичко е като истинско. Но защо къщата ни е тук? И гаражът? И… — Тя безпомощно посочва мрака наоколо и звездите.

Според мен на Роби му е харесало това, което е видял в съзнанията ни, момиче. Мисля, че е предпочел замърсената природа в Пенсилвания пред пейзажа, който си е рисувал през самотните си години.

Гейл кима.

— Но това не е същото място, нали? Искам да кажа, че например утре не можем да се качим на колата и да идем до Филаделфия. И че Чък Гилпън няма да се появи с някое от новите си гаджета, нали?