Дан Симънс: Кухият човек

Той се срива върху одеялото.

— Затова ли ходи горе? — успява да произнесе Джереми сред пристъпите на внезапно напушилия го смях. — Да си облечеш бански? За да не те изгонят спасителите, ако си гола?

Тя рита пясък към него и тича към водата, Гмуркането й е изящно и точно пресметнато; тялото й се забива във вълната като стрела. Наблюдава я как изплува на двайсетина метра, как се държи с глава над водата, когато следващата вълна минава под нея и как накрая стъпва на дъното. По зиморничаво прегърбените й рамене и щръкналите под тънката ликра на банския зърна на гърдите разбира, че й е студено.

— Хайде, влизай! — успява все пак да извика тя, без да й затракат зъбите. — Водата е чудесна!

Джереми се смее, събува се, смъква дрехите си с три бързи движения и изтичва до водата по мокрите камъчета. Когато изплува пред нея, тя го чака с разперени, но настръхнали ръце.

След като закусват с кроасани и чай с лед от термоса, те лягат на завет сред дюните. Джърнисавиен се връща и ги зяпва, не забелязва нищо интересно и отново изчезва сред високата трева. От мястото, където лежат, виждат как слънцето се издига и хвърля нови сенки по неравното лице на планината на юг от тях.

Гейл е съблякла банския си и заспива. Джереми също се унася с глава на бедрото й, когато изведнъж долавя миризмата на чистата й пот и забелязва влагата, проблясваща по меката вдлъбнатина на сантиметри от лицето му, където вътрешната част на бедрото се съединява с тялото. Обръща се на една страна, подпира се на лакти и поглежда към брадичката й отвъд притиснатите възвишения на бледите й гърди, към сенчестите подмишници и ореола светлина около косата.

Гейл се размърдва, търси го, но той я възпира с длан, притисната върху корема й. Клепките й потрепват, но остават затворени. Джереми се надига и отново се отпуска между краката й, раздалечава бедрата с ръце и долепя лице върху влажната й топлина. Сетил се за откъс от роман на Джон Ъпдайк, който тя му е чела преди години, той си представя коте, учещо се да лочи мляко.

След миг тя го притегля нагоре с пъргави ръце и учестено дишане. Любят се по-буйно отвсякога; страстта му не може да се изрази дори със средствата на телепатията. По-късно, когато е легнал до нея с глава на рамото й и дишането им постепенно се нормализира, а ударите на сърцата им позатихват и те отново започват да чуват прибоя, той опипом намира хавлиена кърпа и бърше потта и песъчинките от кожата й.

— Гейл — прошепва малко преди и двамата да заспят в сянката на тревата по дюните. — Имам да ти казвам нещо. — Но още докато говори, усеща как останките от мисловния му щит се надигат и извиват в защитна рефлекторна реакция. Тайната на варикоцелето е била крита прекалено дълбоко и прекалено дълго, за да бъде споделена така лесно. Мъчи се да намери думите или мислите, но без успех. — Гейл, аз… о, Господи, момиче… Не знам как…

Тя се обръща на една страна и докосва бузата му. Варикоцелето? За което не ми каза? Знам, Джери.

Той е потресен.

— Знаеш? ?????? Кога? Откога?

Тя затваря очи и той забелязва влагата по миглите. Последната нощ, когато бях болна. Докато ти спеше. Разбрах, че има… нещо… Знам го отдавна. Но тайната ти така те измъчваше, че трябваше да знам преди…

Джереми започва да трепери като трескав. След миг се отказва от усилието да скрие треперенето си и забива пръсти в одеялото, докато му мине. Гейл докосва тила му. Няма нищо.

— Не! — крещи той. — Не… ти не разбираш… Знаех го, но мълчах…

Гейл кимва; бузата й почти докосва неговата. Шепотът й се смесва с вятъра из тревата.

— Да. Но знаеш ли защо не ми го каза? Защо създаде мисловен щит като тумор в съзнанието си, за да го скриеш?

Джереми потреперва. Срамувах се.

Не, не си се срамувал , поправя го Гейл. Бил си уплашен.

Отваря очи и я поглежда. Лицата им са на сантиметри едно от друго. Уплашен? Не, аз…

Уплашен , изпраща Гейл. В гласа й няма укор, само прошка. Ужасѐн.

От какво? Но още докато оформя мисълта, отново сграбчва одеялото, обхванат от чувството, че се плъзга и пропада.

Гейл затваря очи и му показва какво е било скрито от самия него в плътния тумор на тайната му.

Страхът от недъзи. Страхът, че бебето няма да е нормално. Че може да е с умствени увреждания. Че може да няма телепатични способности и ще се чувствува чуждо сред тях. Или пък, че ще има такива способности и ще полудее от техните мисли, пагубно връхлитащи новороденото детско съзнание.