Дан Симънс - Кухият човек

Дори след като луната е изгряла, звездите остават невероятно ярки. Джереми си спомня нощта, когато са лежали един до друг в спалния чувал и са се взирали в небето, за да зърнат космическата совалка, прелитаща горе като понесена от вятъра искрица. Той се досеща, че това е така, защото пелената от отраженията на светлините на Филаделфия и шосето сега липсва.

Гейл се навежда напред преди да са се нахранили. Къде сме, Джери? Телепатичният й допир е съвсем лек, за да не ги връхлети главоболието.

Джереми отпива глътка вино.

— Лошо ли е отново да си бъдем у дома, момиче?

Няма нищо лошо. Но къде сме, все пак?

Той съсредоточено върти една репичка из пръстите си. Сторила му се е пресолена.

Гейл поглежда тъмната редица дървета по края на овощната градина. Там примигват светулки. Кое е това място?

Гейл, кое е последното, което си спомняш?

— Как умрях — казва тихо тя.

Думите й го блъсват като юмрук в слънчевия сплит. Минава цял миг, преди да е в състояние да оформи мислите си.

Гейл продължава с леко дрезгав глас:

— Никога не сме вярвали в живота след смъртта, Джери. Вуйчо Бъди… „След като умрем, ние помагаме на тревата и цветята да растат, Бийни. Всичко друго е гърне с лайна.“

— Не, не, момиче — казва Джереми и бутва чинията и чашата си настрани. Навежда се напред и докосва ръката й. — Обяснението е друго… — Но преди да заговори, шлюзовете се отварят и ги заливат образите, които е крил от нея: подпалването на къщата… рибарската колиба във Флорида… Вани Фучи… мъртвите дни по улиците на Денвър… мис Морган и хладилникът…

— О, Джери! Господи… Господи… — Гейл се е облегнала и закрива лицето си с длани.

Той заобикаля масата, обгръща раменете й и приближава буза до нейната. Мис Морган… стоманените зъби… хладилникът… упойката на покера… полетът на изток с бандитите на Дон Леони… болницата… умиращото дете… мигът на осъществената връзка… пропадането.

— О, Джери!

Гейл плаче на рамото му. Тя изстрадва преживяното от него през месеците в ада. Изстрадва собствената му тъга и нейната отекваща налудничавост. Известно време плачат заедно. После той попива сълзите й с целувка, бърше лицето й с крайчеца на ризата си и налива в чашите по малко вино.

Къде сме, Джереми?

Подава й чаша и изчаква малко, преди да отпие от своята. Хорът на щурците ехти иззад хамбара. Къщата излъчва бледо сияние под лунната светлина; прозорците на кухнята греят топло, осветени от газената лампа вътре. Той прошепва:

— Какво си спомняш за идването си тук, момиче?

Те вече са си разменили някои образи, но опитът да ги обрисуват с думи изостря паметта им.

— Мрак — шепне Гейл. — После меката светлина. Празното място. Люлеенето. Люляха ме. Държаха ме. И вървенето. Изгрева. И теб.

Джереми кимва. Прокарва пръст по ръба на чашата. Мисля, че сме в Роби. Момчето. Мисля, че сме в съзнанието му.

Главата на Гейл отскача назад, като че някой я е зашлевил. Сляпото момче… ?????? Тя се оглежда и протяга ръка към масата. Сграбчва я за ръба и чашите затреперват. Пуска я и докосва бузата си.

— Значи нищо тук не е истинско? Ние сме в някакъв сън? Аз наистина съм мъртва и ти само сънуваш, че съм тук?

— Не — отвръща Джереми толкова силно, че котката бързо се шмугва под стола. Вижда опашката й, която шава в меката светлина от свещите и звездите. — Не — повтаря по-тихо. — Не е така. Сигурен съм, че не е. Спомняш ли си изследването на Джейкъб?

Гейл е прекалено потресена, за да говори на глас. Да. Дори и телепатичният й глас е приглушен и слаб и почти се губи сред нощните шумове.

— Да — продължава Джереми, задържайки вниманието й със силата на волята си, значи помниш увереността на Джейкъб, че анализите ми са верни… че човешката личност представлява сложна стояща вълна… един вид метахолограма, съдържаща няколко милиона по-малки холограми…

Джери, не виждам с какво ще ни помогне това…

— По дяволите, момиче, ще ни помогне! — Той се навежда и разтрива ръката й над лакътя, усещайки настръхналата й кожа. — Изслушай ме, моля те…

Добре.

— Ако Джейкъб и аз сме прави, че личността е такава сложна вълна, която интерпретира действителността, състояща се от колапсиращи вероятностни вълни, то в такъв случай личността не може да надживее смъртта на мозъка. Съзнанието може да функционира и като генератор, и като интерферометър едновременно, но и двете функции се прекратяват със смъртта на мозъка…