Дан Симънс - Кухият човек

Полицай Еверет ще ходи до клозета след около три минути. Сестрите на етажа приготвят лекарства, а старшата сестра няма да ме види, ако сляза по задното стълбище. Брадли е в спешното отделение и съблекалнята ще бъде празна може би още час.

Направѝ го.

Кимна на себе си, преборвайки се с болката и изтощението от лекарствата. Ще тръгне на север към Чикаго, после ще премине в Канада, ще намери местенце, където да си отдъхне и се възстанови… някъде, където нито полицията, нито хората на Дон Леони могат да го открият. Ще използва телепатичните си способности, за да бъде винаги една крачка пред тях и за да печели пари… но не като играе комар… стига толкова хазарт.

Отново погледна момчето.

Няма време за него.

Има. Няма да се забави много. Не е нужно дори да осъществява пълен контакт. Едностранната телепатична връзка ще свърши работа. Възможно е. Само няколко секунди и ще може да обмени светлина и звук с умиращото дете. Може би трябва да застане до прозореца и да гледа към колите долу, към светлините на града, звездите.

Знаеше, че такова реципрочно телепатично общуване е възможно — не само с Гейл, с която това се постигаше без никакви усилия, — но и с всеки по-възприемчив човек. А повечето хора бяха възприемчиви към телепатичните проби, макар да не познаваше друг човек освен Гейл, който е способен да управлява своите латентни телепатични способности. Единственият проблем бе в това да се увериш, че човекът не усеща телепатичната намеса и не осъзнава, че чуждите мисли са чужди. Веднъж, след като дни наред безуспешно се бе опитвал да разясни едно просто диференциално преобразуване на свой студент, Бремън му го даде по телепатичен път и остави студента да се поздрави с прозрението си.

В случая с детето нямаше нужда от подобни деликатности. И от съдържание. Няколко обменени сетивни впечатления щяха да бъдат подаръкът му на сбогуване. Анонимен подарък. Роби никога няма да узнае кой му е оставил тези образи.

Хъркането на Роби спря и сякаш мина цяла тревожна вечност, докато се поднови, подобно на ръмженето на стар мотор. От устата му обилно течаха лиги. Възглавницата и чаршафа край лицето му бяха мокри.

Бремън се реши и смъкна мисловния си щит. Побързай, полицай Еверет всеки миг ще тръгне към тоалетната. Останалата част от щита падна и световните мисловни потоци нахлуха с цялата си сила в главата му като вода в потъващ кораб.

Той потрепери и вдигна щита. Отдавна не беше си позволявал да бъде толкова уязвим. Въпреки че мисловните потоци тъй или иначе проникваха вътре, обемът и интензивността им щяха да бъдат почти непоносими без защитата на вълнистото одеяло на щита. Мисловните потоци на пациентите в болницата се врязваха направо в меката тъкан на наранения му мозък.

Стисна зъби и опита отново. Опита се да излезе от обхвата на широкоспектърните мисловни вълни и се концентрира върху мястото, където би трябвало да са сънищата на Роби.

Нищо.

Объркан, за миг си помисли, че е изгубил силата на своята способност. После отново се съсредоточи и долови неотложността в бързането на полицай Еверет към тоалетната и вглъбеността на сестра Тъли, която сравняваше лекарствените дози от списъка на д-р Ангсторм и розовите листчета на таблата. Той насочи вниманието си върху сестрата в контролната станция и видя, че тя чете роман — „Нужни неща“ от Стивън Кинг. Подразни се от това, че очите й се движеха толкова бавно. Устата му се изпълни с вкуса на черешовия й сироп против кашлица.

Бремън разтърси глава и погледна Роби. Астматичното дишане на момчето изпълваше въздуха помежду им с кисела мъгла. Обложеният му език висеше навън. Стесни телепатичния си лъч и му придаде формата на притъпена сонда, подсили го и го фокусира като сноп насочена светлина.

Нищо.

Не… имаше — какво? — липса на нещо.

В областта на мисловните излъчвания, където трябваше да бъдат сънищата на Роби, зееше дупка. Даде си сметка, че никога досега не се е сблъсквал с по-мощен и по-добре замаскиран мисловен щит. Дори ураганният бял шум на мис Морган не бе представлявал бариера с такава невероятна плътност; тя никога не бе успявала да скрие наличието на мислите си. У Роби такива просто нямаше.

За миг бе потресен, но бързо разбра причината за това явление. Мозъкът на Роби беше увреден. Вероятно цели участъци от него не функционираха. При тази почти пълна липса на сетива и крехка връзка с окръжаващата среда, при такъв ограничен достъп до вселената от вероятностни вълни и почти пълната неспособност за избор между тях, съзнанието на момчето — или онова, което минаваше за негово съзнание — окончателно се бе обърнало навътре. Това, което отначало бе взел за мощен мисловен щит, не беше нищо повече от плътното ядро на потъналото в себе си его, кръжащо някъде отвъд аутизма и кататонията. Там Роби беше истински и напълно сам.