Дан Симънс - Кухият човек

Дали ще мога? Да стигна до дрехите? Да карам колата? Да се изплъзна от ченгетата?

Сигурно.

Наистина ли ще откраднеш шестстотинте долара от портфейла на Брадли?

Сигурно. Майка му ще възстанови сумата, преди Брадли да е съобщил на ченгетата какво се е случило.

Знаеш ли къде, по дяволите, ще отидеш?

Не.

Въздъхна и отвори очи. През цепнатината между пердетата видя главата и раменете на умиращото момче, с което деляха стаята. Момчето изглеждаше ужасно, макар да знаеше от мислите на лекарите и сестрите, че отчайващият му вид не се дължи само на побоя. Момчето — Роби еди-кой си — било сляпо, глухо и умствено изостанало, преди още да го докарат тук.

Част от кошмарите на Бремън този следобед бе ехото от възмущението и отвращението на една от сестрите, която се грижеше за Роби. Момчето било намерено в клозетна яма оттатък реката в източен Сейнт Луис. Три деца, които си играели в изоставения двор, чули странни викове откъм нужника и казали на родителите си. Медицинските експерти пресметнали, че преди да го извадят от пълната с изпражнения яма, момчето е престояло там повече от два дни. Било е бито жестоко и надеждите, че ще живее, бяха малки. Сестрата плачеше от жал за Роби… и се молеше на бога да си го прибере по-скоро.

Доколкото бе известно на персонала, полицията не бе открила майката и втория баща на детето. Лекуващият лекар на Роби смяташе, че властите не ги издирват достатъчно старателно.

Опря буза до стъклото и се замисли за момчето. Спомни си за безнадеждно болните деца в Уолт Дисни Уърлд и кратката утеха, която им бе дал с помощта на телепатията. През време на цялото му безцелно, егоистично бягство от себе си това бяха единствените минути, когато бе помогнал на някого, когато бе направил нещо друго, освен да се самосъжалява. Спомни си тези мигове и погледна към Роби.

Момчето лежеше полуотвито на една страна; екраните на медицинските апарати осветяваха лицето и горната част на тялото му. Закривените като нокти пръсти лежаха на чаршафите под невероятни ъгли; китките му бяха тънки едва ли не колкото на гущер. Главата му беше килната като отсечена, езикът му висеше между подпухналите устни. Лицето му беше цялото в лилави петна и подутини, носът — очевидно счупен и сплеснат; Бремън заподозря, че очните гнезда, които изглеждаха най-сериозно пострадали, винаги са били такива — хлътнали, тъмни, с тежки клепачи, закриващи само до половина безполезните, бели като мрамор очи.

Роби беше в безсъзнание. Не бе доловил никакви мозъчни излъчвания откъм момчето — дори и болка в сънищата — и бе изненадан, когато научи от мислите на сестрите, че в стаята има друг пациент. Никога досега не бе се сблъсквал с подобна пълна липса на мисловни вълни у човешко същество. Роби беше просто празно пространство, макар според лекарите мониторите да отчитаха наличието на продължаваща мозъчна активност. Всъщност електроенцефалограмите показваха висока активност на сънищата. Не можеше да си обясни защо не ги долавя.

Сякаш усетил, че го наблюдават, Роби потрепна. Черната му коса стърчеше на кичури във всички посоки и при други обстоятелства това би се сторило забавно на Бремън. Дъхът на умиращото момче излизаше през наранените устни с хриптене, което не бе просто хъркане, и той долови мириса му от два и половина метра разстояние.

Поклати глава, отправи поглед в нощта и почувствува в очите си познатото убождане като от късчета счупено стъкло, което заместваше сълзите.

Не чакай Бърчил и агента от ФБР да дойдат тук сутринта с въпросите си за убийството на мис Морган. Тръгвай.

И накъде?

Ще видим по-късно. Просто тръгни.

Въздъхна. Ще тръгне по-късно, преди да е пристигнала сутрешната смяна и болницата да се е напълнила с хора. Ще вземе волвото на стажанта и отново ще си тръгне без посока, без да пристига и желае да пристигне някъде. Ще продължи да живее и страда.

Хвърли поглед към момчето на леглото. Нещо в позата и прекомерно голямата глава му напомниха за съборената от пиедестала си счупена бронзова статуя на Буда, която бяха видели с Гейл в един манастир край Осака. Детето е сляпо, глухо и с умствени увреждания по рождение. Ами ако у него има някаква дълбока мъдрост, породена от тъй продължителната му откъснатост от света?

Роби се размърда, пожълтелите му нокти леко задраскаха по чаршафа, изпусна шумно газове и отново захърка.

Бремън въздъхна отново, дръпна завесите и тръгна към стола край леглото му.