Дан Симънс - Кухият човек

— Сигурен съм.

— Тогава как ще обясните…

— Късмет — прекъсна го Бремън. — Отчаяние. Бях останал сам там горе. Освен това управлението не е кой знае колко сложна работа с всичката тая автоматика. Да не говорим за четенето на мислите на пилота едва ли не всяка една секунда от всичките десет часа на полета от Лас Вегас , добави той за себе си. Жалко, че го нямаше, когато имах нужда от него.

— Защо бяхте на борда на самолета, мистър Бремън?

— Най-напред, лейтенанте, кажете ми откъде знаете името ми?

Бърчил го погледна, примигна и отвърна:

— Отпечатъците ви са регистрирани.

— Наистина ли? — възкликна глуповато Бремън. Виенето на свят постепенно отминаваше, но болката се изостряше. — Не знаех, че са ми взимали отпечатъци.

— Масачузетската ви шофьорска книжка — рече сержантът с невероятно безизразен тон.

— Защо бяхте на борда на самолета, мистър Бремън? — попита Бърчил.

Бремън облиза пресъхналите си устни и им разказа. За рибарската хижа във Флорида, за тялото, за Вани Фучи… всичко с изключение на кошмара с мис Морган и седмиците в Денвър. Реши, че щом имат отпечатъци от пръстите му, ще го свържат с убийството на мис Морган. В момента това отсъстваше от мислите на лейтенанта и сержанта, но Бремън знаеше, че много скоро някой ще направи връзката.

Бърчил отново насочи немигащите си очи към него.

— Значи ви откарваха обратно в Ню Джърси, за да бъдете… екзекутиран от самия Дон Леони? Те ли ви казаха това?

— Досетих се от приказките им. Явно не им пукаше, че мога да ги чуя… Предполагам, са смятали, че няма да имам възможност да кажа каквото и да било на някого.

— А парите, мистър Бремън?

— Парите?

— Парите в стоманеното дипломатическо куфарче. Над четиристотин хиляди, мамка му. Пари от продажбата на наркотици. Може би говорим за сделка, която се е провалила на шест хиляди метра височина?

Бремън просто поклати глава.

Сержант Кърни се наведе още по-ниско напред.

— Често ли играете комар в Лас Вегас?

— За пръв път.

Радостта от това, че се е събудил жив и горе-долу цял, бе заменена от болка и подновеното чувство за празнота. Всичко свърши. Всичко бе свършило още със смъртта на Гейл, но сега трябваше да признае, че е дошъл краят на неговото бягство, на безумния, необмислен, безплоден, жесток опит да избегне неизбежното.

— … да вземете оръжието му? — говореше Бърчил.

Възстанови останалата част от въпроса му от ехото на мислите.

— Грабнах пистолета на Бърт Капи, когато той заспа. Предполагам, не са смятали, че ще се опитам да направя нещо, докато сме във въздуха.

Само един луд би се опитал да направи нещо такова при толкова оръжия в един лек самолет , помисли си лейтенант Бърчил и каза:

— А защо се опитахте?

Понечи да свие рамене. Гипсът и лейкопластът върху ребрата му не му позволиха.

— А какво друго ми оставаше? — изхриптя той. — Лейтенант, изпитвам адски болки, а още не е идвал нито лекар, нито сестра. Не може ли да отложим разпита за по-късно?

Бърчил погледна малкото тефтерче в лявата си ръка, после отново Бремън и кимна.

— Обвинен ли съм в нещо? — попита. Гласът му беше прекалено слаб, за да изрази някакво възмущение. Издаваше само умора.

Лицето на Бърчил се покри с още бръчки. Единствено очите продължаваха да гледат напрегнато и настойчиво; нищо не пропускаха.

— Пет души са мъртви, мистър Бремън. Четирима от тях са известни престъпници и по всичко личи, че пилотът също е бил свързан с организираната престъпност. Вашето досие е чисто, но остава въпросът с изчезването ви след смъртта на съпругата ви… както и с пожара.

Виждаше движещите се вектори на мислите на лейтенанта, подредени и точни като напрегнатата вглъбеност на професионалните покерджии, с които бе играл само преди по-малко от два дни. Симпатягата подпалва къщата си и изчезва след като жена му ритва камбаната , мисли си Бърчил. После просто случайно се оказва във Флорида точно когато пребиват Чико Тартуджиан. После пък също случайно е в Лас Вегас, когато убиецът на Чико и хората на Леони прибират парите си. Хм. Картинката още не е съвсем ясна, но елементите са налице — пари от застраховки, от наркотици, изнудвания… а този така наречен добър гражданин казва, че е взел пистолета на Бърт Капи и е започнал да стреля. Има нещо гнило тук, но скоро ще го открия.

— Обвинен ли съм в нещо? — повтори Бремън.

Чувстваше, че се плъзга встрани, в мъглата на болезнените мисловни потоци, които изпълваха болницата; ужас, страх, предизвикателство, депресии и — при много от посетителите — гузно облекчение, че не са сред лежащите по стаите с пластмасови гривни на китките.