Дан Симънс - Кухият човек

Но дори в тези неизследвани океани на хаоса Джереми открива малки островчета на линейна логика.

Той проследява нишката на Хиперион до трудовете на Андрей Колмогоров, Владимир Арнолд и Юрген Мозер. Тези математици и експерти по динамика са формулирали теоремата на КАМ (Колмогоров-Арнолд-Мозер), за да обяснят съществуването на квазипериодични движения в урагана от хаотични траектории. Графиката на теоремата КАМ представлява смущаващ чертеж на някаква почти органична структура от класически и проследими траектории, образуващи нещо като спираловидна обвивка от кабели или пластмаса, спирала в спиралата, където резонансните островчета на порядъка лежат в гънките на динамичния хаос.

Американските математици са дали на този модел названието НПК — съкратено от Неопределения притегател на Колмогоров.

В нощта когато Гейл влиза в болницата не за изследвания, а за да остане там, докато бъде в състояние да се върне вкъщи, казват лекарите, но и тя, и Джереми знаят, че истинско връщане няма да има — Джереми седи сам в кабинета на втория етаж и съзерцава Неопределения притегател на Колмогоров.

Симетрични квазипериодични траектории, извиващи се около вторични обвивки от резонанси; зачатъчни третични обвивки във формата на още по-крехки многократни резонанси; хаотични траектории, пронизващи организма като сплетени жици.

И той вижда модела за своя анализ на холографската неврологична интерпретация на набора колапсиращи вероятностни вълни — всъщност вселената.

Вижда началото на модела на човешкото съзнание… и на дарбата, която имат с Гейл… на вселената, която й е причинила такова страдание.

И най-вече ефекта на пеперудата. Увереността, че целият живот на човека е като един-единствен ден от този живот: непредвидим, неподредим, направляван от скритите приливи и отливи на факторите на хаоса, шибан от крилете на пеперуда, която носи смърт във формата на тумор… или, в случая с Джейкъб, под формата на куршум в мозъка.

Тази вечер осъзнава целта на живота си — откриването на напълно нова посока за математическите изследвания: не заради академични почести и положение, за които отдавна е забравил, а за да разшири още мъничко светлия кръг на познанието в заобикалящия го мрак. Резонансни острови в морето на хаоса.

Но дори когато съзира пътя, по който трябва да поеме, той го изоставя, захвърля абстрактните изследвания настрани и изтрива предварителните уравнения от черната си дъска. Тази нощ той стои пред прозореца и се взира в нищото, ридаейки тихо, неспособен да спре, изпълнен не с гняв или отчаяние, а с нещо безкрайно по-фатално; стои там и празнотата го изпълва.

— Мистър Бремън? Мистър Бремън, чувате ли ме?

Веднъж, като дете на около осем години, се бе гмурнал в басейна на един свой приятел и вместо да изплува, се бе оставил да потъне до дъното на три метра под повърхността. Легна и стоя там известно време, чувствайки грубия цимент под гърба си, загледан в тавана от светлина толкова високо нагоре. Дори когато усети, че въздухът му свършва и около тялото му се заиздигаха бляскави мехурчета, дори когато си даде сметка, че повече не може да сдържа дъха си и след броени секунди ще се нагълта с вода, той бе обзет от огромното нежелание да се завърне във внезапно станалата му чужда среда от въздух, светлина и шум. И остана там, упорито съпротивлявайки се на инстинкта за оцеляване дотогава, докато можеше, после бавно заплува нагоре, наслаждавайки се на последните секунди в странната подводна светлина, на приглушения шум и сребърния танц на мехурчетата наоколо си.

Сега също изплува бавно, съпротивлявайки се на завръщането към светлината.

— Мистър Бремън? Чувате ли ме?

Бремън чуваше. Той отвори очи, затвори ги бързо, заслепен от светлина и белота, после трепна и надзърна изпод натежалите си клепачи.

— Мистър Бремън? Аз съм лейтенант Бърчил, полицейско управление в Сейнт Луис.

Бремън кимна — опита се да кимне. Главата го болеше и както изглежда, беше притисната от нещо. Лежеше в легло. Бели чаршафи. Пастелени стени. Типичните за болнична стая шкафчета и разните там пластмасови принадлежности. С периферното си зрение забеляза дръпнато перде вляво от себе си и затворената врата вдясно. До седналия лейтенант от полицията стоеше още един мъж в сив костюм. Лейтенант Бърчил беше едър човек на петдесет и няколко години, с жълтеникаво лице. Помисли си, че прилича малко на Мори Амстердам, бледия комик от шоуто на стария Дик Ван Дайк. Мълчаливият мъж зад него беше по-млад, но лицето му изразяваше същата професионална смесица от умора и цинизъм.