Дан Симънс - Кухият човек

— Мистър Бремън — каза Бърчил, — чувате ли ме добре?

Чуваше го отлично, макар всичко все още да бе нереално и далечно като под водата. Освен това виждаше и себе си през очите на лейтенанта: блед и безпомощен сред одеялата и превръзките — лявата му ръка в гипс, главата му бинтована, още превръзки под тънката болнична пижама, очите му подути и заобиколени от тъмни кръгове, пресни шевове, прозиращи изпод марлята на брадичката и бузата му. Система с бистра течност бе прикрепена към лявата му ръка.

— Мистър Бремън, кажете ни какво се случи.

Гласът на лейтенанта не беше твърде любезен. Подозрение. Съмнение, че този дребосък е могъл да застреля петима здрави мъже и сам да приземи самолета. Любопитство по отношение на данните за този гражданин от компютъра на ФБР — университетски професор по математика — и интерес към мъртвата съпруга, палежа, връзката му с Дон Леони от Ню Джърси и неговите лоши момчета.

Бремън прочисти гърло и се опита да отговори. Гласът му твърде много напомняше стържене.

— Къде…?

Изражението на лейтенант Бърчил не се промени.

— Какво беше това?

Бремън отново прочисти гърлото си.

— Къде съм?

— В болницата на Сейнт Луис. — Бърчил млъкна за миг и добави: — Щат Мисури.

Опита се да кимне и съжали. Опита се да заговори, без да движи челюстта си.

— Не разбрах — каза лейтенантът.

— Наранявания?

— Лекарят ще мине да ви види, но доколкото разбрах, ръката ви е счупена и имате няколко натъртвания. Нищо опасно за живота.

По-младият детектив от отдел „Убийства“, сержант Кърни, си мислеше: четири спукани ребра, одраскване от куршум върху едно от тях, сътресение на мозъка и вътрешни увреждания… този идиот има късмет, че е жив.

— Изминали са осемнайсет часа от катастрофата, мистър Бремън. Спомняте ли си катастрофата? — попита Бърчил.

Бремън поклати глава.

— Нищо ли?

— Спомням си, че говорих с кулата за колесния механизъм. После десният мотор започна да издава някакви зловещи шумове и… и това е всичко, което помня.

Бърчил го гледаше втренчено. Тоя задник сигурно лъже, но кой знае? Някой е изстрелял куршум калибър 45 през корпуса право в мотора.

Болката вече го заливаше като бавен, продължителен прилив, който не бърза да се оттегли. Дори телепатията му и жуженето на мисли из болницата бяха погълнати от пяната на този прилив.

— Самолетът се разбил и после? — попита той.

Бърчил продължи да го гледа втренчено.

— Вие пилот ли сте, мистър Бремън?

Бремън поклати глава и едва не подскочи от болка.

— Извинете, не чух — каза лейтенантът.

— Не съм.

— Управлявали ли сте леки самолети?

— Ннне.

— В такъв случай какво правехте на пилотското място на този „Пайпър Чейен“?

Гласът на Бърчил беше остър и безмилостен като пробождане с рапира.

Бремън въздъхна.

— Опитвах се да го приземя, лейтенант. Пилотът бе застрелян. Жив ли е? Има ли оживели от другите?

Мършавият сержант се наведе напред.

— Мистър Бремън, ние ви припомнихме правата преди известно време и това е записано с видеокамера, но не сме сигурни, че бяхте напълно в съзнание. Знаете ли правата си? Искате ли да повикаме адвокат?

— Адвокат? — Течността от системата размътваше зрението, ушите му бучаха, виеше му се свят. — За какво ми е адвокат? Не съм направил нищо…

Сержантът изпъшка, извади ламинираната си карта от джоба и прочете молитвата с правата му, толкова добре позната от милионите полицейски телевизионни филми. Гейл винаги се бе чудила дали полицаите наистина са толкова глупави, та все не могат да запомнят няколкото реда, след като зрителите вече ги знаят наизуст.

Когато сержантът свърши и отново го попита дали желае адвокат, той изстена и каза:

— Не. Другите мъртви ли са?

Мъртви като стара конска мърша , помисли си лейтенант Бърчил. Детективът по убийствата продължи:

— Тогава да си задам въпросите, мистър Бремън?

Бремън затвори очи в знак на съгласие.

— Кой кого застреля, мистър Бремън?

Кого. Това бе гласът на Гейл, долетял през мъглата.

— Аз застрелях единия, на име Бърт, със собствения му пистолет. И тогава настана ад… всички, с изключение на пилота, започнаха да стрелят. Улучиха пилота и аз се опитах да приземя самолета. Очевидно не съм се справил много успешно.

Бърчил и помощникът му се спогледаха.

— Прелетели сте над сто мили с двумоторен турбовитлов самолет с повреден двигател, насочили сте го към международното летище „Ламбърт“ и почти сте го приземили. Момчетата от кулата казват, че ако десният ви мотор не е отказал, щели сте да осъществите идеално кацане. Сигурен ли сте, че не сте управлявали самолет преди, мистър Бремън?