Дан Симънс - Кухият човек

Кучетата се нахвърлиха, но поводите се изпънаха и ги спряха на двайсет сантиметра от човека.

Бремън застана на колене и запълзя към вратата. Бе открехната няколко сантиметра; отвътре хлуеше студен, застоял въздух, като дъха на умиращ демон. Чу звука от стъпките на мис Морган, която тичаше към вратата по ледения под.

Метна се напред и почти успя да затвори вратата въпреки натиска на тялото й, което се стовари с цялата си тежест отвътре. После натискът изчезна и той разбра, че тя е отстъпила назад, за да зареди пушката. Четирите ротвайлера се теглеха така силно, че ремъците ги изправяха на задните им крака и ги тръшваха по гръб. Пръски пяна и слюнки го достигаха от един метър разстояние.

Прекара веригата през отвора на куката, вдигна тежкия катинар от земята и го заключи точно в мига когато мис Морган стреля.

Вратата бе от дебело петнайсет сантиметра желязо, здраво закрепена за желязната си каса. Не се и помръдна. Дори звукът от изстрела бе някак далечен и глух.

Той отстъпи назад и се ухили, после погледна към покрива. Нямаше да й отнеме повече от минута да придърпа някой от труповете под комина и да се изкатери горе по същия начин. А той нямаше време да търси стълба или нещо, с което да покрие отвора. Дори се съмняваше дали — с всичките си рани — ще може да я принуди да се върнат обратно в хасиендата. Закуцука и заподскача към южния край на хладилника.

В този момент един от женските ротвайлери скъса ремъка и го погна; кучето бе толкова изненадано от внезапната си свобода, че дори не изръмжа. Бремън зави покрай ъгъла на постройката, падна на коляно, за да избегне изщракалите зъби, и с все сила заби юмрук в корема на животното точно под ребрата.

Въздухът излезе от дробовете на ротвайлера като от спукан балон; падна, но още щом докосна земята, размаха крака и задращи с нокти в стремежа си да се изправи.

Със сълзи на очи Бремън коленичи на гърба на едрия звяр, сграбчи челюстите му с подпухналите си пулсиращи ръце и изви врата му. Останалите три побесняха.

После продължи да върви. Стъкменият надве-натри душ си беше още на мястото, с двайсетлитровия резервоар два метра над него и тежкия пожарен маркуч, извиващ се към шесттонната цистерна на покрива. Забравил болката, хукна към душа, подскочи и се хвана за струйника, вдигна се на мускули, залови се за малкия резервоар и се залюля, за да достигне с окървавената си ръка дебелия десет сантиметра пожарен маркуч.

Резервоарът се откърти под тежестта му и падна върху цимента долу, но той вече бе на два метра над него и се катереше по люлеещия се маркуч.

Преметна се през ръба на покрива и замря за секунда върху чакъла. Лампата над шесттонната цистерна го заслепяваше. Откъм разбитата вентилационна шахта, от която се бе измъкнал, се чуха звуци. Пропълзя натам, надзърна вътре тъкмо навреме, за да види как цевта се провира през отвора.

Сачмите прелетяха край рамото му. Откатът накара мис Морган да изтърве оръжието, което се плъзна обратно по раменете на трупа на младо момиче.

Чу ругатните й, когато тя отново се закатери с помощта на едната си свободна ръка. Стълбът на лампата изстена под тежестта на едрата жена, която достигна клатушкащия се връх.

Бремън трябваше да седне, за да не припадне. Прислони глава между коленете си и осветеният от ярката лампа свят се смали до тесен тунел между стени от мрак. Някъде отдалеч — безкрайно далеч — той чуваше шума от катеренето на мис Морган: чуваше я как с усилие се крепи на стълба, как подпира пушката на вътрешната стена на шахтата, как се изправя на крака. Затвори очи.

Хайде, Джер. Стани! Хайде, стани. Заради мен.

Въздишайки уморено, той отвори очи и изпълзя по насмолената хартия и чакъл до пожарния маркуч. Навсякъде след себе си оставяше кървави петна от ръцете и левия си крак.

С последни сили — не, със сила, която не беше негова, а дошла незнайно откъде — вдигна маркуча, запрепъва се под тежестта му обратно към отвора и застана на ръба му.

Главата и раменете на мис Морган вече бяха отвън.

С избелените си широко отворени очи, заскрежената коса и разтеглени в зловеща усмивка устни тя не приличаше на човешко същество. Белият шум на психопатичната й кръвожадност бе заглушен от внезапния изблик на триумф, който се отделяше от нея като топла урина. Продължавайки да се хили, тя издърпа пушката през отвора.

Бремън отвори крана и здраво стисна маркуча; водната струя с налягане двеста и седемдесет килограма натика жената обратно в дупката и помете останалите дъски. Той се приближи и струята от неволно отклонилия се въртящ се накрайник вдигна чакъла на петнайсет метра от него и го запокити в нощта.