Дан Симънс - Кухият човек

Обещавам , изпраща той. Заклевам се. Притегля я по-близо, опитвайки се да остане в нея, но долавя как тя бавно се отдалечава, и не може да направи нищо. Притиска я толкова силно, че тя не може да си поеме въздух. Заклевам се, Гейл , изпраща той. Обещавам. Обещавам ти.

Тя слага хладни ръце на раменете му, заравя лице в солената извивка на шията му и въздъхва като заспиващ човек.

След миг Джереми лекичко се размърдва, обръща се на дясната си страна и я прегръща като внимава да не я събуди. Бризът откъм невидимия океан става есенно студен; звездите светят почти без да примигват, небето е ясно като през зимата. Джереми оправя одеялото и притегля Гейл още по-плътно до себе си, за да я стопли с горещината на тялото и силата на волята си.

Обещавам , изпраща той към спящата си любов. Обещавам ти.

Когато на сутринта Бремън се събуди, яркото слънце бе високо в небето. Цялото тяло го болеше. Чакълът пареше кожата на дланите и ръцете му. Устните му бяха напукани като стар пергамент. Кръвта се бе спекла по хълбока и вътрешната част на бедрото му и по камъчетата отдолу в гъста кафява каша заедно с тъканта на раздраните му джинси, които едва отлепи от покрива. Но поне раните вече не кървяха.

Закуцука към вентилационния отвор на около шест метра оттам, като на два пъти му се наложи да седне, за да преодолее гаденето и световъртежа. Слънцето печеше жестоко.

Маркучът вее още висеше в тъмната дупка, откъдето продължаваше да струи студен въздух. Водата бе спряла да тече. Лампите в хладилника не светеха. Бремън отмести маркуча и погледна към шесттонната цистерна на покрива, питайки се възможно ли е да е празна. После сви рамене и замъкна тежкия маркуч на южния край на покрива, за да го използва като въже, по което да се спусне долу.

Болката при приземяването го накара да се отпусне на каменната плоча под душа и да поседи там няколко минути с глава между коленете. След това стана на крака и се впусна в дългото пътешествие към хасиендата.

Мъртвият ротвайлер на ъгъла вече се бе подул и вонеше в обедната горещина. Очите му гъмжаха от мухи. Трите останали кучета не се надигнаха и не го залаяха, когато мина покрай тях — просто го проследиха с тревожни очи, докато слизаше към пътя и се изкачваше към голямата къща.

Отне му почти час да стигне дотам, да среже джинсите, да почисти раните на хълбока и бедрото си и да вземе душ, който обаче не му донесе обичайното блаженство, да намаже раните с мехлем — докато правеше това за миг изгуби съзнание, — после да изрови шишенце кодеинов „Тиленол“ от шкафчето с лекарства на мис Морган и след известно колебание да го мушне в джоба на ризата си, да намери и зареди една пушка и един пистолет от отворения сандък с оръжия в спалнята и да се придвижи до пристройката за чисти дрехи.

Бе привечер, когато отново се приближи до хладилника. Като видяха пушката, кучетата изскимтяха и се дръпнаха назад колкото им позволяваха ремъците. Бремън постави пред тях голямата купа с вода, която бе донесъл от пристройката и след малко Летиша, най-възрастната от тях, се престраши, пропълзя по корем до купата и започна да лочи водата с благодарност. Другите две последваха примера й.

Обърна им гръб и отключи катинара. Веригата се смъкна на земята.

Вратата не помръдна — бе замръзнала. Той я насили с железния лост, който бе взел от къщата, а щом поддаде — с цевта на пушката; отвори я и отстъпи назад. Лъхна го студен въздух, който се превърна в мъгла при трийсет и шест градусовия пек отвън. Смъкна предпазителя на оръжието и се сниши с пръст на спусъка. Слой лед, дебел почти деветдесет сантиметра, блестеше над нивото на пода.

Вътре не помръдваше нищо. Единствените звуци бяха от лоченето на ротвайлерите, които долизваха последните капки вода, мученето на няколко крави, завръщащи се от долното пасище и бръмченето на спомагателния генератор зад постройката.

Бремън почака още три минути и влезе, плъзгайки се по ледените могилки; веднага свърна вляво, вдигна пушката и изчака очите му да привикнат с мрака. След малко сведе оръжието и се изправи сред облачета от собствения си дъх. Тръгна бавно напред.

Повечето трупове по средните редове бяха съборени или от водната струя отгоре, или от яростта долу. Сега човешките и говеждите тела стояха застинали в сталагмити от неравен лед. Очевидно всичката вода от шесттонната цистерна се бе изляла тук. Тръгна по грапавите синьозелени ледени вихри изключително предпазливо, както за да не загуби равновесие, така и за да не стъпи върху някой от труповете, замръзнали в ледения кошмар под него.