Дан Симънс - Кухият човек

Въпреки всичко, онази нощ, когато Джереми отива сам край фара Барнигът, за да погледат заедно с Гейл, която лежи в болничната си стая, океана и звездите, той решава да й го каже. Да сподели с нея всичките малки обиди и срамни истории, които е крил през годините — нещо като отварянето на вратите и прозорците на прашна стая, стояла заключена дълго време. Той не знае как ще реагира тя, но е уверен, че тези последни дни, които им остават да са заедно, не могат да бъдат това, което трябва да бъдат, ако не е откровен докрай. Джереми има на разположение часове, за да подготви своето признание, тъй като Гейл, упоена от лекарствата, прекарва в сън и извън досега на телепатията достатъчно дълго време.

Но той заспива малко преди зората на онзи Великден и когато се събужда, вече няма и последни дни. Тя е стигнала ръба на канарата, докато той е спал.

Била е сама. И уплашена. И не е могла да го докосне за последен път.

Да, тази представа за смъртта ми е много интересна. Виждам я така, както я вижда и Гейл — шепот откъм тъмното под леглото, също и като топлата прегръдка на забравата и прекратяването на болката.

Виждам я като нещо, което идва все по-близо и по-близо.

Да, интересува ме, но сега, когато завесата е вдигната вече толкова високо, малко е тъжно това, че на всичко живо един ден му идва краят и театърът може да се опразни, преди да е започнало последното действие.

На Бремън му хареса тук, където нямаше нощи и мрак, и където за мисловните вълни нямаше граници сред винаги предпоследните безумни пориви на похотта и алчността и дълбокото, яростно съсредоточаване върху числа, фигури и зарове. На Бремън му хареса тук, където не беше нужно човек да се излага на жестоките слънчеви лъчи, защото можеше да съществува в топлия блясък на хрома и полираното дърво под вечно светещите лампи; където смехът, движението и шумът никога не стихваха.

От време на време му се приискваше Джейкъб Голдмън по някакъв начин да възкръсне, за да стане свидетел заедно с него на осъществяващите се на живо постановки на изследванията им — тук вероятностните вълни се сблъскваха и колапсираха всяка секунда и всеки ден, а реалността бе нещо толкова несъществено, колкото това бе възможно за човешкото съзнание.

Прекара една седмица в пустинния град и беше във възторг от проявленията на алчността, нечистите помисли и животинските инстинкти. Тук би искал да се роди отново.

Бе продал джипа на някакъв иранец, когото срещна на Йист Сахара авеню. Иранецът остана предоволен, че получава превозно средство срещу последните си двеста осемдесет и шест долара и въобще не повдигна въпрос за такива дреболии като липсата на регистрационен талон или розова квитанция.

Похарчи четирийсет и шест от тях за стая в хотела за пътници близо до търговската част. Спа цели четиринайсет часа, после взе душ, обръсна остатъците от брадата си, облече най-чистата си риза и джинси и тръгна из казината: „Господин късмет“, „Слънчев танц“, „Подковата“, „Четирите дами“ и накрая „Буца злато“. Започна вечерта със сто четирийсет и един долара и шейсет цента. Завърши я с малко над шест хиляди.

Не бе играл карти от студентските си години — и то предимно бридж, — но си спомняше правилата на покера. Бе забравил обаче изключителната съсредоточеност, която играта изискваше. Болезнените атаки на външните мисли, които обикновено се врязваха в съзнанието му като наточени бръсначи, тук, на масата за покер, бяха притъпени от лазерната сила на съсредоточаването около него, от пълната самовглъбеност в математическите размествания, настъпващи с всяко наддаване и при всяка нова карта, както и от концентрацията, изисквана от него самия при систематизирането на полезната информация. Да играеш карти срещу пет души не бе като да следиш шест телевизора, настроени на различни канали; по-скоро напомняше опит да четеш половин дузина технически справочника едновременно, докато някой бързо обръща страниците им.

Противниците му бяха от различна класа: професионални покерджии, чиято прехрана зависеше от уменията им, и чиито мозъци бяха не по-малко дисциплинирани от тези на изследователите-математици, които познаваше; даровити любители, които смесваха неподправеното си вълнение от игрите с високи залози с тайната надежда да им провърви, и дори случайни новаци — дебели, щастливи и глупави, — които дори не подозираха, че професионалистите на масата ги въртят на малкия си пръст. Бремън не подбираше партньорите си.