Дан Симънс - Кухият човек

Мис Морган бе точно под отвора; сноп слънчева светлина падаше през парите върху сталактитите с капчици вода по повърхността. Ледената могила тук бе поне метър висока и телата на жената и двете кучета прозираха през нея като някакъв белезникав триглав зеленчук. Нейното лице беше най-близо до повърхността — толкова близо, че едното й широко отворено синьо око се показваше над линията на скрежа. Ръцете й, със закривени като нокти на граблива птица пръсти, също стърчаха над общото ниво на леда като две грубо одялани скулптури, зарязани недовършени.

Устата й бе неестествено широко отворена; замръзналите й последни издихания приличаха на неподвижен водопад, свързващ я с леденото море наоколо, и в продължение на един налудничав миг предизвикващият погнуса образ бе така натрапчив, че Бремън си я представи как повръща цялото това море от нечист лед.

Кучетата изглеждаха като част от нея, вплетени едно в друго под кръста й в замръзнало стремително движение, а цевта на пушката се издигаше над леда откъм слабините на едното от тях в карикатурна ерекция.

Той наведе пушката надолу и протегна трепереща ръка, за да докосне леда над главата й, като че топлината на докосването му можеше да я накара да се размърда и започне да се мята под студения покров, а закривените й нокти да пробият леда и да се забият в тялото му.

Нищо не помръдваше, нямаше го и белия шум. Дъхът му замъгли леда над болезнено напрегнатото й лице със зяпнала уста.

Обърна се и излезе от помещението, като внимаваше да не стъпва там, където изотдолу го гледаха други замръзнали лица.

Потегли на смрачаване, като преди това отвърза кучетата и им изнесе достатъчно храна и вода за повече от седмица. Остави тойотата където си беше и взе джипа. Дистрибуторната капачка стоеше на тоалетната масичка на мис Морган като някакъв недодялан трофей. Не взе нито цент от парите й — нито даже полагащата му се заплата, — но натовари в джипа три пазарски чанти с храна и няколко осемлитрови пластмасови туби с вода. Почуди се дали да не вземе пушката или пистолета, но накрая ги избърса грижливо и ги сложи обратно в сандъка с оръжието. Известно време обикаля из пристройката и бърса предметите и мебелите там, за да заличи пръстовите си отпечатъци, но после поклати глава, качи се в джипа и тръгна.

Пое на запад в настъпилата нощ. Хладният пустинен въздух сякаш отвяваше назад кошмара, в който бе живял толкова време. Насочи се на запад — да се отправи на изток бе немислимо. Някъде след десет достигна междущатско шосе 70 и под Грийн ривър отново зави на запад, едва ли не очаквайки полицейската кола на Хауърд Колинс да се появи зад него с включени сигнални светлини. Но нищо подобно не се случи. Докато караше на запад през нощната Юта, се размина само с няколко автомобила.

Спря в Салина, за да налее бензин и когато излезе от града и пое на запад по магистрала 50, се озова зад бавнодвижеща се патрулна кола на щатската полиция. Изчака да стигнат до някое отклонение — то се оказа магистрала 89 — и свърна по него на юг.

Измина сто двайсет и пет мили в тази посока, на пътния възел при Лонг Вали отново сви на запад, мина през Сидър сити и над междущатско шосе 15, точно преди зазоряване, продължи на запад по щатско шосе 56 и паркира джипа — така че да не се вижда от пътя — зад някакви изсъхнали шубраци на отбивката източно от Панака, на двайсет мили отвъд границата на Невада. Закуси със сандвич с колбас и вода, простря одеялото върху прашните сухи листа в сянката на джипа и заспа преди съзнанието му да бе успяло да измъкне някой пресен спомен, който да го държи буден.

Следващата нощ, напредвайки бавно на юг през горите на Националния парк-резерват „Фаранагът“ по магистрала 93 без определена цел, долавяйки поривите и ехото на мисловната шумотевица откъм колите, с които се разминаваше, но въпреки това успяващ да се съсредоточи по-добре в неподвижния пустинен простор, отколкото през изминалите седмици, Бремън си даде сметка, че след още около седемдесет и пет мили бензинът, както и късметът му, ще свършат. Нямаше пари за влак или автобус, нито цент за храна, когато провизиите му се изчерпат и никакъв документ за самоличност в джоба си.

Нямаше и никакви хрумвания. Емоциите му, така изострени и изтормозени през последните седмици, засега не го измъчваха — сякаш бяха прибрани временно на склад. Чувствуваше се необичайно спокоен, блажено празен, съвсем като дете след продължителен и бурен плач.