Дан Симънс - Кухият човек

Заедно с нея вътре бе паднала и пушката. Спря водата и надникна внимателно през ръба на отвора, където вече се образуваха висулки.

Мис Морган отново се катереше — обледен силует с ореол от скреж. Зловещата усмивка не бе напуснала лицето й. Пушката бе в млечнобялата й дясна ръка.

Бремън въздъхна, отстъпи назад, нагласи накрайника на маркуча над отвора и отвори крана докрай. После се заклатушка към предната страна на постройката и се срина върху чакъла досами ниския перваз по края на покрива. Затвори очи за секунда.

Само за една-две секунди.

Проблемът е, че Гейл страда от тежки мигрени още от пубертета, и затова когато главоболието й зачестява и става все по-жестоко, нито тя, нито Джереми му обръщат сериозно внимание в продължение на няколко месеца. Емоционалните стресове често са причина за мигрената и те двамата подозират, че самоубийството на Джейкъб Голдмън е причина за последната серия главоболия. Най-накрая, обаче, когато Джереми напуска едно заседание в университета заради отражението на непоносимите й болки и я заварва да повръща в банята на долния етаж, едва ли не ослепяла от страданието, отиват на лекар. Той гй изпраща при специалист — д-р Сингх — който незабавно назначава мозъчни сканирания и изследвания.

Гейл е затруднена. Но те са като изследванията на Джейкъб…

Не , изпраща Джереми, хванал ръката й в кабинета на д-р Сингх, това са структурални изследвания… като рентгеновите… а Джейкъб правеше наблюдения върху функциите на челните вълни.

Прегледът е в петък и д-р Сингх няма да може да им съобщи нищо чак до понеделник. Зад успокоителните му думи те съзират най-мрачни перспективи. В събота главоболието на Гейл изчезва, сякаш излекувано от самите изследвания. Джереми предлага да прекарат почивните дни навън, да зарежат всичката работа из фермата и да отидат на плаж. Това е седмицата преди Деня на благодарността, но небето е синьо и водата топла — едно второ циганско лято в обикновено най-мрачния сезон в източна Пенсилвания.

Около фара Барнигът е пусто. Рибарки и чайки кръжат и пищят над дългата пясъчна ивица под фара; Гейл и Джереми постилат одеяла сред дюните и съблекли се по бански, хукват да палуват като младоженци — гонят се по брега на Атлантика, възползвайки се от всяка възможност да се докоснат; накрая мокри, изтощени и настръхнали падат върху одеялата и се заглеждат в залеза на слънцето зад дюните и обезцветените от ветровете къщи на запад.

С помръкването на деня излиза хладен вятър и Джереми придърпва по-дебелото одеяло върху двамата; сгушват се под него като в топло гнездо; златисто-червеникавите отблясъци на есенната светлина играят из тревата по дюните и оградите. Бялата кула на фара грее в неописуеми розови и лилави нюанси през двете минути на съвършения залез, а стъклата и лампите му рисуват слънцето над брега като със златен лъч на прожектор.

Тъмнината пада с отнемащата дъха безцеремонност на внезапно спусната театрална завеса. Плажът е пуст; светят прозорците само на едно-две бунгала. Морският бриз шумоли из сухата трева над тях и гали дюните с шепот, напомнящ детска въздишка.

Джереми придърпва одеялото по-плътно около тях и смъква мокрия цял бански на Гейл от раменете й и по-надолу; гърдите й изскачат от чашките и Джереми докосва настръхналата й кожа и втвърдените зърна, после изхлузва банския от кръста й, от бедрата, от малките ходила, освобождава се и от своя.

Гейл разперва ръце и разтваря крака, притегляйки го върху себе си; изведнъж студеният вятър и сгъстяващият се мрак се стопяват и изчезват във внезапната топлина на единението и телепатията им. Бремън се движи бавно, безкрайно бавно, чувствайки как тя споделя мислите и усещанията му — после само усещанията, — докато двамата сякаш препускат върху усилващия се бриз и плисъка на надигащите се вълни към някаква бързо чезнеща същност на нещата.

Те са заедно във върховния миг и остават заедно, намерили се по плъзгавия склон на завръщащите се външни сетива и леки докосвания, после и в мислите, още веднъж оформени в думи след безсловесния водовъртеж от чувства, непреводими на никой език.

Ето за какво искам да живея , изпраща Гейл, но мисълта й е слаба и крехка.

Джереми усеща как в него се надигат гняв и зашеметяващ страх, могъщи почти колкото страстта му преди малко. Ще живееш. Ще живееш.

Обещаваш ли? изпраща Гейл закачливо. Но зад тази закачливост Джереми съзира онзи детински страх-от-нещо-под-леглото-в-тъмното.