Дан Симънс - Кухият човек

Нечовешките писъци карат мъжа да прекрачи и последния милиметър, делящ го от убийството, и той започва да рита тялото със стоманените бомбета на ботушите си — първо в ребрата, после в шията и накрая, когато Роби се е свил в ъгъла и е спрял да пищи — в лицето.

Когато яростта преминава, той поглежда към сляпото и глухо момче, все още сгушено в ъгъла в невъзможна поза — с извити неестествено китки и колене, със стърчащ изкривен назад пръст, с подпухнала шия на морави петна, усукана странно върху пълното подуто тяло в подгизналата от урина пижама с костенурките нинджа — и спира. Убивал е хора и преди.

Хваща Роби за рошавата черна коса и го тегли по балатума, по коридора и през малката всекидневна, където на екрана на трийсет и дваинчовия телевизор все още върви програмата на МТУ.

Вече няма писъци. От подпухналите устни на Роби по пода се проточва следа от лиги и кръв. Едното от невиждащите му очи е широко отворено, а другото — подуто и затворено под разкървавената вежда. Пръстите му хлабаво трополят по неравностите на прага и правят светли бразди през червените петна, оставяни от лицето му.

Вуйчото отваря задната врата, излиза навън, оглежда се, връща се вътре и с крак избутва Роби надолу. По шестте дървени стъпала сякаш се търкулва чувал от зебло, пълен с желе и камъни.

Вуйчото пипва Роби за реверите на отеснялата пижама и го тегли през мократа трева на двора. Копчетата се откъсват, платът се раздира, вуйчото изругава, улавя неподстриганата коса на Роби и продължава да го дърпа.

Зад прогнилия гараж, отвъд падналата ограда и пустия парцел зад нея, под мокрите листа на брястовете в тъмното, оттатък осветеното пространство, където сред високата трева на времето е имало колиба, недалеч от реката, все още стои килнат на една страна нужник. Никой не го използва. Върху парче картон, заковано на вратата, се чете избледнял надпис: „Флизането забрънену“. Парче прогнило въже е омотано около дръжките на вратата, за да не влизат дечурлига.

Вуйчото къса въжето, пристъпва във вонящия мрак, отпаря дъските около дупката, примъква Роби вътре, нагласява го в седнало положение, после с пъшкане повдига отпуснатото тежко тяло, за да го прехвърли през гредата покрай ръба на ямата. Пижамата с костенурките нинджа се закача на един пирон и остава там, а тялото на момчето се търкулва в тъмния ров. Голите му ходила се размахват във въздуха, преди да изчезнат в дупката. Три метра по-надолу се разнася лепкав плясък.

Вуйчото излиза навън в мрака и с облекчение поема свежия въздух, озърта се, не забелязва нищо, чува само далечен кучешки лай, намира голям камък в краката си, после се връща вътре, избърсва ръцете и почиства ризата си с парчето от пижамата. Накрая пуска дрипата в зловонната правоъгълна дупка и с камъка криво-ляво заковава дъските обратно на местата им.

Вуйчото не чува никакъв шум откъм нужника, докато в продължение на един час чака в къщата майката, която накрая се прибира с колата.

Роби, естествено, не чува гласовете, които преминават в крясъци, нито плача, нито пък суетнята и събирането на багажа и затръшването на вратите на колата.

Той не вижда как светлините в къщата и на верандата угасват.

Не чува изреваването на мотора, нито шумоленето на гумите по чакъла на алеята, когато майка му го оставя сам за последен път.

Роби не може да чуе как лаят на съседското куче накрая замира, сякаш някой най-после се е сетил да махне стържещата на едно място вилка от надрасканата грамофонна плоча, нито да долови спускането на тишината наоколо и кроткото шумолене на капките дъжд по листата на дърветата, които след малко започват да се стичат в нужника през дупките на покрива като сълзи.

Всичко, което ви разказах, е истина. И всичко, което ще ви разкажа, е истина.

Ротвайлерът скочи три секунди след изстрела.

Бремън възседна раменете на мъртвия негър и уви веригата около врата на едрото куче, което дращеше с нокти, катерейки се по трупа, за да докопа човека. Ротвайлерът нададе вой. Джереми затегна веригата и я дръпна нагоре. Мис Морган видя как кучето се залюля и се заиздига във въздуха между нея и него, прицели се и натисна спусъка.

Той трепна, залитна и едва не изпусна веригата; сачмите шибнаха осветителното тяло и тавана над главата му. Разлетяха се искри и късчета стъкло. Някоя сачма изглежда бе улучила кучето, тъй като животното изквича и още по-яростно взе да мята глава назад-напред, за да достигне със зъби ръцете на Бремън. Дръпна веригата с все сила; ръмженето постепенно заглъхна и се превърна в жално скимтене.