Дан Симънс - Кухият човек

Мойсей и Исус долавят, че звездите, които управляват моралния ни живот, поемат по нов път, и вселената моментално сътворява алтернативни реалности, за да ратифицира това наблюдение. Сриващи се вероятностни вълни. Нито частици, нито вълни, докато наблюдателят не стане част от уравнението.

Невероятно. А още по-невероятна е твоята интерпретация на изследванията на Еверет, Уийлър и Де Уит. Всеки миг от едно такова „проникновено вглеждане“ поражда отделни и еднакви вероятностни вселени. Вселени, които ние никога няма да посетим, но можем да извикаме на живот в моменти на велики решения по време на собственото си битие в този континуум.

Някъде, Джереми, не е имало холокост. Някъде първата ми жена и семейството ми вероятно все още живеят.

Трябва да помисля върху това. Ще ви се обадя в най-скоро време. Трябва да помисля върху това.

Пет дни след пристигането на писмото Ребека, дъщерята на Джейкъб, им се обажда по телефона късно през нощта. Джейкъб Голдмън е вечерял с нея рано същата вечер и се оттеглил в кабинета си „за да довърши обработката на данните“. Ребека е излязла и се е прибрала около полунощ.

Джейкъб Голдмън се бил застрелял с „Люгера“, който държал в най-долното чекмедже на писалището си.

Все още кървящ, Бремън куцукаше нагоре към хладилника и скалите зад него. Сега из цялото ранчо светеха лампи и единствените тъмни места бяха в цепнатините и пролуките между тях. Чуваше лая на пуснатите ротвайлери, които тичаха след него.

Не към скалите… тя иска да отидеш там.

Спря се в сянката на хладилника. Гърдите му хриптяха и пред очите му отново затанцуваха тъмни петна. Спомените… семейството нелегални имигранти от Мексико, които прибрала тук, когато камионът им се повредил… кучетата ги приклещили между камъните… Мис Морган довършила работата с ловджийската пушка откъм хребета.

Поклати глава. Кучетата бяха изоставили пътя и се катереха към него по хлъзгавата глина между шубраците. Насили се да си спомни нахлулите през няколкото секунди в окото на урагана налудничави образи — някой от тях можеше да му помогне.

Заскрежени очи… червени ребра, стърчащи от замръзналата плът… десетината гроба, осеяли ранчото с течение на годините… как избягалото момиче бе плакало и се молило през лятото на 81-а, преди острието да се впие в извитото й гърло… ритуалът по подготовката на хладилника.

Кучетата приближаваха с настървен лай, усетили близостта на жертвата. Бремън ясно виждаше очите им. Долу, на светлото, мис Морган вдигна пушката и ги последва.

27–9–11. Цели няколко секунди пред погледа му стояха единствено цифрите — някаква важна част от ритуала — но не можеше да си обясни смисъла им. Кучетата бяха на петнайсет метра от него и ръмжаха като шестглаво чудовище.

Той се съсредоточи, после се обърна и хукна към постройката на шест метра от него. Тежката метална врата бе здраво залостена с дебела желязна кука, тежка верига и огромен катинар с цифрова комбинация. Завъртя ключалката; кучетата тичаха с все сила нагоре по хълма. 27–9–11.

Първото от тях скочи тъкмо в мига, когато издърпа веригата от куката и отворения катинар. Мръдна встрани и размаха дългата около метър верига. Ротвайлерът падна на земята, но останалите го застигнаха и отрязаха пътя му за бягство, като се наредиха в почти идеален полукръг, приковавайки го към вратата. С изумление откри, че също ръмжи и се зъби, докато държи животните на разстояние, размахвайки веригата пред себе си. Те отстъпиха и започнаха на смени да се опитват да захапят краката и ръцете му. Въздухът се изпълни с пръски от слюнката им и какофонията от човешко и кучешко ръмжене.

Обучени са да не убиват , разбра през кипежа на адреналина. Не още.

Погледна над главата на най-едрия ротвайлер и видя мис Морган да крачи през пелина, притиснала приклада на пушката към рамото си.

— Долу, по дяволите! Долу! — изкрещя тя на кучетата, но без да дочака изпълнението на заповедта, стреля и те отскочиха встрани; сачмите се удариха в бетона и рикошираха от горния край на желязната врата.

Застанал на четири крака, незасегнат от изстрела, Бремън я открехна и пропълзя в студената тъмнина. Втори изстрел обсипа вратата със сачми.

Изправи се в мразовитата тъмнина, олюля се и потърси с какво да я залости — някакво резе, дръжка, нещо, към което да завърже веригата. Но нямаше. Разбра, че когато не е заключена отвън, тя се отваря с лек натиск. Потърси ключ за осветление, но по покритите със скреж стени от двете страни на входа и над него не напипа нищо.