Дан Симънс - Кухият човек

Джейкъб Голдмън казва, че може да приспособи един от компютрите Крей MIT X-MP за програмата, предназначена за работа в областта на математиката на хаоса, и Джереми по цели нощи не спи от нетърпение. Когато инсталирането завършва — четирийсет и две минути, което е цяла вечност от скъпоценното компютърно време на „Крей“ — решенията са частични, незавършени, въодушевяващи и ужасяващи с възможностите, които крият. Джереми си дава сметка, че ще им трябват поне няколко такива компютъра и двама-трима талантливи програмисти.

— Дай ми три месеца — казва Джейкъб Голдмън.

Ученият успява да убеди някого от администрацията на Буш, че работата му върху нервните пътища и холографските функции на паметта имат отношение към дълго нерешения проблем за подобряването на „фактическата реалност“ в пилотската кабина на самолетите от военновъздушните сили и след десет седмици той и Джереми получават достъп до така необходимите им свързани компютри „Крей“ и програмисти за подготовка на данните.

Резултатите са математически кодирани — дори чертежите са неразгадаеми за всеки, който не е математик-изследовател — и Джереми прекарва летните вечери в кабинета си, сравнявайки своите уравнения с изящните компютърни рисунки на неопределените притегатели на Колмогоров, приличащи на разрязани кръгли червеи, но със същите квази-периодични интерферометърни фигури, морета на хаоса и резонансни острови, които е предугадил в собствените си далеч по-несъвършени математически изчисления.

Подготвя профилите на Поанкаре на сриващите се вероятностни вълни и компютрите — придвижвайки се през неправилни повърхности, които не се надява някога да проумее — го зариват в купища данни и изображения, напомнящи фотографии от някакъв далечен воден свят, където тъмносините морета са изпъстрени с острови във формата на морски кончета в пищни цветове и безкрайна топологична сложност.

Джереми започва да разбира. Точно когато всичко започва да си идва на мястото — когато данните от Джейкъб, компютърните изображения на неправилните повърхнини, красивите и ужасяващи уравнения на хаоса върху черната му дъска започват да се съчетават — нещата в „реалния“ свят тръгват на зле и се разпадат. Първо Джейкъб. После Гейл.

Три месеца след първото им посещение в клиниката за лечение на стерилитета Джереми отива на поредния периодичен преглед при своя лекар. Случайно споменава за всичките изследвания, на които са се подложили с Гейл и за мъката им, че не могат да си имат дете.

— И ти направиха само един анализ на спермата? — пита д-р Лемън.

— Ами да — отвръща Джереми, разкопчавайки ризата си. — Всъщност предложиха да отида пак за още няколко, но бях много зает. Освен това първият анализ бе достатъчно убедителен. Нямам проблеми.

Д-р Лемън кима, но леко се намръщва.

— Спомняш ли си броя на сперматозоидите?

Джереми свежда поглед кой знае защо смутен.

— Ами… трийсет и осем, струва ми се. Да.

— Трийсет и осем милиона на милилитър?

— Да.

Д-р Лемън кимва отново и прави жест.

— Не си обличай ризата, Джереми. Ще направим още едно измерване на кръвното налягане.

— Нещо не е в ред ли?

— Не — казва д-р Лемън и нагласява апарата. — Обясниха ли ти в клиниката, че за добър тест се смята този с четиридесет милиона сперматозоиди и поне шейсет процента от тях нормално движещи се?

Джереми се колебае.

— Мисля, че да. Но те казаха, че е малко под средното, тъй като Гейл и аз… ами не сме се въздържали през петте дни преди теста и…

— И ти казаха да отидеш за още няколко усреднителни проби, но че почти сигурно на теб ти няма нищо и че по всяка вероятност причината е у Гейл?

— Точно така.

— Смъкни си гащетата, Джери.

Джереми ги смъква, изпитвайки леко неудобство, докато лекарят опипва тестисите му.

— Запуши носа и устата си с ръка — нарежда д-р Лемън. — Така… сега въздух не влиза отникъде… сега се напъни, сякаш искаш да го вдигнеш.

Джереми понечва да махне ръката си и да се пошегува, но се отказва. Напъва се.

— Още веднъж — казва д-р Лемън.

Джереми трепва от силното стискане.

— Много добре, отпусни се. Можеш да се обличаш.

Лекарят отива до мивката, смъква найлоновата ръкавица и измива ръцете си.

— Какво беше това, Джон?

Лемън бавно се извръща.

— Нарича се „маньовър на Валсалва“. Усети ли натиска на пръстите ми върху вената от двете страни на тестисите си?

Джереми кимва усмихнат. Да, усетил го е.