Но после, като се замисля, вижда точността на сравнението му. Любовта им би била уязвима и неустойчива без тяхната телепатична способност и би изчезнала след време, ако не беше тя и сближаващите ги хиляди ежедневно споделяни неща, които взривяват страстта им в огнена вихрушка, каквато може да се наблюдава единствено в звездните ядра.
Тази близост е подложена на безброй изпитания: човешкото желание за усамотение, което и двамата трябва да потискат, равновесието между емоционалната, артистична и интуитивна натура на Гейл и установените, понякога скучни възгледи на Джереми за нещата, също и търканията, неизменно възникващи от факта, че всеки от двамата знае прекалено много за другия.
Един пролетен ден Джереми вижда в университета красива млада жена — тя се е навела да вдигне някакви книги и в този момент вятърът повдига полата й — и този кратък еротичен миг не остава тайна за Гейл четири часа по-късно, също както издайническото ухание на чужд парфюм или петънцето от червило на яката на ризата за друга съпруга.
Те се шегуват с този случай. Но съвсем не им е до шеги, когато следващата зима Гейл изживява кратко, но бурно увлечение по един поет на име Тимъти. Тя се опитва да потисне чувствата си или поне да ги затвори зад останките от мисловния щит между нея и Джереми, но емоционалното й прегрешение грее като неонова лампа в тъмна стая. Джереми го долавя веднага и не е в състояние да скрие собствените си чувства — болка и впоследствие някаква патологична наслада. Повече от месец краткото й бързо повяхващо увлечение на Гейл към поета лежи между нея и съпруга й като хладно острие на меч в нощта.
Емоционалната разюзданост на Гейл понякога спасява Джереми от пълната загуба на здравия разум — самият той го казва, — но от време на време го отвлича от работата му, от мисленето му, от преподаването. Гейл се извинява, но Джереми продължава да се чувствува като малка лодка, подмятана от бурните вълни на могъщите й емоции.
Неспособен да открие поезия в собствената си памет, търси образи в мислите на Гейл, за да я опише. И често ги намира.
Когато Гейл умира, той се сеща за тъкмо един такъв зает от нея образ, докато мълчаливо разпръсква пепелта й из овощната градина край поточето. От стихотворение на Теодор Рьотке:
Спомням си къдрите, живи и влажни като ластари,
погледа бърз, кратката коса усмивка на щука;
как щом заговореше, думите се редяха сами от устата
и тя с наслада се люшкаше върху своите мисли —
птичка, честито развяла опашка —
а песента й разклащаше листи и клонки.
Сенките пееха с нея,
листите вместо да шепнат шумоляха в целувки
и под розите из посърнали долини гробовете запяваха.
Но когато бе тъжна, в глъбини тъй бездънни се хвърляше,
че и баща даже не би я намерил:
със лице скрито във сламата,
в бистри води потопена.
Врабче мое, тебе те няма;
чакам те като папрат с назъбена сянка.
Влажният камък не ме утешава,
нито мъха, вплел и последната светлина.
О, само да можех от този сън да те вдигна,
гълъбице с пречупени морни криле!
Но над влажен гроб аз мълвя тез любовни слова…
Неврологичните изследвания на Джейкъб Голдмън принуждават Джереми да навлезе в неизвестни нему области на математиката, с които иначе би се позанимавал просто от любопитство, ако изобщо някога се наканеше, и които сега, през последните месеци преди заболяването на Гейл, изпълват и променят целия му живот.
Математиката на хаоса и неправилните повърхнини.
Подобно на повечето съвременни математици Джереми също се е докосвал, макар и повърхностно, до нелинейната математика; и както повечето съвременни математици предпочита нейната класическа, линейна разновидност. Мрачното царство на математиката на хаоса, ненавършила и двайсет години като сериозна наука, му се е струвала твърде експериментална и някак странно стерилна, преди интерпретацията на холографските данни на Голдмън да го е запокитила в нейната бездна. Неправилните повърхнини са онова умно нещо, което приложните математици използват за компютърните си графики — открил ги е в няколкото кадри от филма „Стар трек“, който Гейл го е накарала да изгледа, в някои илюстрации в „Сайънтифик Америкън“ и „Математикъл интелидженсър“.
Сега Джереми сънува математиката на хаоса и неправилните повърхнини.
Вълновите уравнения на Шрьодингер и анализите на Фурие на човешките холографски мисловни модели са го довели в този лес на хаоса, но Джереми открива, че там се чувствува добре. За пръв път в живота и кариерата си той копнее за компютър; накрая поставя един мощен 486 PC с вградено CD-ROM устройство в светая светих на кабинета си у дома и започва да подава молби до университетската администрация да му се осигури компютърно време. Но то не стига.
Читать дальше