Дан Симънс - Кухият човек

Джереми понечва да се усмихне, но се отказва. Долавя колко сериозна е тя. Може би не Бог , изпраща той, но поне Неговият зар.

Гейл обръща лице към прозореца. Сивите тухлени сгради, край които минават, й напомнят за дългите бараки в Равенсбрюк.

Повече никой от двамата не се опитва да осъществи телепатичен контакт с другия, преди да са се прибрали у дома и да са си легнали.

Задълженията на Бремън са безброй.

Никога не е живял във ферма и няма представа за обема и многообразието на физическия труд в стопанство от около шест хиляди акра, заобиколено, както е това, от половин милион акра „национални гори“, въпреки че извън сравнително влажните земи, принадлежащи на ранчото, в каньона нямаше почти никакви дървета. Физическият труд, откри той през следващите няколко седмици, бе не само плашещ; от него го болеше гърбът, боляха го чак топките, излязоха му мехури, задъхваше се, обливаше се в пот, в устата си усещаше вкус на кръв и жлъчка. За начинаещ като Бремън — недохранен, отпуснат, блед и нездрав алкохолик — работата, която се очакваше от него да върши, придоби измеренията на истинско мъчение.

Бе си представял живота на ранчо — в редките случаи, когато изобщо се бе сещал за нещо такова — като романтична езда из пасбищата сред стада добитък и от време на време може би поправки по оградата. Не бе включвал в сметката поддръжката на самото ранчо, храненето рано призори на животните, като се започне от гъските около езерото и се стигне до екзотичните лами на мис Морган, продължителното преследване с джипа на отклонили се животни, безкрайните ремонти на разни машинарии — автомобили, помпи, електромотори, климатика в пристройката, — да не говорим за кървавите прелести на кастрирането, ваденето на подутите агнешки трупове от потока след продължилия цяла нощ порой, за риенето на тор в оборите. Имаше и доста изкопчийска работа: дупки за колове, ров за новата канализация, нов шейсетфутов напоителен канал, прекопаването на градината на мис Морган — цели три четвърти акра. Прекарваше на крак часове наред всеки ден, обут в новите работни обуща, които мис Морган го накара да си купи през първата седмица, и още толкова в подскачащия прашен, открит джип, само не и на конско седло.

Но оживя. Дните бяха по-дълги от досегашните в живота му и му напомняха за студентските години в Харвард, когато се опитваше да завърши четиригодишния курс за три години, ала прахът, пясъкът, бодливата тел и мускулните болки си отиваха със залеза на слънцето зад планините на запад, и тогава — щом в каньона паднеха виолетови сенки и запълзяваха към пустинята като гъсто вино — той се прибираше в пристройката, взимаше трийсетминутен душ, приготвяше си топло ядене и се срутваше в леглото, преди койотите да са започнали да вият по хълмовете над ранчото. Бремън оцеля. Дните се превърнаха в седмици.

Спокойствието тук бе твърде различно от истинския вътрешен мир в рибарската колиба във Флорида; тукашната тишина напомняше измамното затишие в окото на ураган. А и бученето на първичните бели шумове откъм странния мисловен щит на мис Морган го караше да си представя, че действително е попаднал под бели небеса в привидния покой на окото на истински ураган, където единственият звук е далечното свистене на бурните ветрове, въртящи се във вихъра на разрушението.

Тези шумове бяха добре дошли за него. Предпазваха го от надигащия се сякаш над целия континент купол от мисловни вълни: шепот, молби, крясъци и декларации, среднощни признания и яростни оправдания. Някога вселената бе изпълнена с тези червеникавокафяви увъртания и самоненавист, и всяка вълна бе по-тъмна от предходната, а сега нямаше нищо друго освен белия шум на силната личност на мис Фейет Морган.

Бремън се пристрасти към него. Дори пътуването до града на двайсет мили от ранчото в четвъртък за него се превърна в наказание, в заточение, което трудно издържаше, колчем защитният бял шум заглъхнеше зад гърба му и от всички страни към него се устремеше лавината от мисли, копнежи, желания и мръсни малки тайни, които го разсичаха — сякаш безброй бръсначи го рязваха по окото и небцето.

Пристройката бе напълно пригодена за живеене: климатикът правеше августовските горещини поносими; леглото бе удобно, кухнята — впечатляваща с изобилието си, душът се захранваше от резервоара на половин миля нагоре пб хълма, тъй че водата никога не спираше; бе разположена в усамотена ниша между скалите, откъдето светлините на голямата къща не се виждаха. В пристройката имаше дори телефон, макар че не можеше да се обажда от него — телефонната линия стигаше само до хасиендата и апаратът звънеше единствено когато мис Морган бе пропуснала да включи нещо в списъка на задачите за следващия ден, който съставяше всяка вечер и забождаше на табло на тясната веранда пред пристройката.