Дан Симънс - Кухият човек

Да. Мозъците, които Джейкъб изследва — тези невероятно сложни холографически структури, мозъците на студентите… и всичко се свежда до един бегъл поглед към неподредеността на вселената. Тоест, то е като експеримента с двата процепа… колкото и да сме умни, зад завесата виждаме все същата магия.

Гейл кима. Вълни или частици. Никога и двете.

Точно така, момиче. Но тук не става дума точно за вълните и частиците. Човешкото съзнание изглежда разбива структурите на вероятността както в макро-, така и в микрокосмоса…

Което означава?

Той се опитва да побере цялата мощ на понятието в думи. Не успява. Което означава, че хората… ние… ти и аз, всички хора… не само отразяваме вселената, превръщайки вероятностните структури в структури на реалността, така да се каже, но… О, боже, Гейл, ние я създаваме всеки миг и всяка секунда. Гейл се втренчва в него.

Улавя ръцете й, опитвайки се посредством силата на волята да й внуши ужасната значимост на идеята. Ние сме наблюдателите, Гейл. Всички ние. И без нас… според уравненията на черната ми дъска у дома… без нас вселената би била чиста двойнственост, безкраен ред от вероятностни структури, безкрайна модалност.

Хаос , изпраща Гейл.

Да. Точно така. Хаос. Той се отпуска назад. Ризата му лепне от пот по гърба и хълбоците му.

Гейл мълчаливо смила казаното. Влакът се носи на юг. Влизат в къс тунел и за малко става тъмно, после отново са сред сивкавата светлина. Солипсизъм , изпраща тя.

А? Джереми е потънал в уравненията си.

С Джейкъб говорехте за солипсизма. Защо? Защото изследването му доказва, че човекът, в края на краищата, е мярка за всички неща? Гейл никога не се колебае да използва думата „човек“ вместо „хора“ или „човечество“. Тя винаги твърди, че цени яснотата повече от феминистичните обобщения.

Отчасти… Джереми отново се замисля върху преобразуванията на Фурие, но повече за да скрие нещо от Гейл, отколкото за да реши математическата задача.

Защо ти… Кой е този Еверет, за когото си мислиш? Какво общо има той с дървото, което се опитваш да скриеш?

Джереми въздъхва. Спомняш ли си, че двамата с Джейкъб разговаряхме за теорията, която един човек на име Хю Еверет създал преди около трийсет и пет години?

Гейл го поглежда, вижда затворените му очи и му изпраща образ, в който тя кима.

Както и да е , казва Джереми, изследванията на Еверет… също и на Брайс Де Уит и другите през последните години… са доста своеобразни. Те решават повечето от очевидните парадокси на квантовата механика, но нагазват в истински дълбоките води на теорията. И…

Гейл нетърпеливо заобикаля думите и изплъзващите се математически образи и наднича в същността на това, което Джереми се опитва да обясни.

— Успоредни светове! — Тя си дава сметка, че го е казала на глас, едва ли не го е изкрещяла. Един човек от другата страна на пътеката ги поглежда, после отново се зачита във вестника си. Успоредни светове , изпраща отново тя с телепатичен шепот.

Джереми трепва. Това е термин от научната фантастика.

Да, Джери, но този Хю Еверет пръв допуска разделянето на реалността на еднакви отделни успоредни светове… или успоредни вселени… нали?

Джереми продължава да се мръщи, но долавя, че понятието й е ясно. Може би. Хм… да вземем например експеримента с двата процепа. Когато се опитаме да наблюдаваме разпръскващата се електронна вълна, електронът разбира, че го наблюдаваме и се превръща в определена частица. Когато не го наблюдаваме, електронът си запазва правото, на избор — частица и вълна. Най-интересно е, когато е под формата на вълна… спомняш ли си интерференцията?

Да.

Това е интерференция на вълни, така, но според терминологията на Борн тази вълнова интерференция не се предизвиква от електроните, преминаващи през процепа, а от вероятността на преминаващите вълни. Това, което интерферира, са вероятностни вълни!

Гейл примигва. Изтървах нишката, Кемо Сабе.

Джереми се опитва да даде пример, но опитът му завършва с изпращането на примитивно уравнение:

I=(H+J)²

I=H²+J²+2HJ

не

I=I 1+I 2

Тя се намръщва, Джереми изпраща едно По дяволите! и изтрива черната дъска в съзнанието си.

Момиче, това означава, че частиците са си частици, но фактът, че ги наблюдаваме, ги кара да си избират начин на действие… тази дупка? или онази? — толкова богат избор!… и тъй като вероятността да минат през дадена дупка е същата, каквато и да минат през другата, ние регистрираме вероятностни вълни, които създават дифракционната картина на екрана зад процепите.