Дан Симънс - Кухият човек

— Ела да изпиеш една бира в голямата къща — каза тя. — Че това ще ти е за пръв и последен път.

Къщата бе мебелирана със скъпи антики от Югозапада, украсена с истински произведения на изкуството и подредена с вкус като на снимка от „Аркитекчъръл дайджест“. Бе снабдена с климатична инсталация и Бремън едва устоя на желанието да легне на дебелия килим и да заспи. Мис Морган го поведе през кухнята, която недвусмислено разкриваше гастрономическата изтънченост на господарката, към тясна ниша, чиито прозорци гледаха към южната канара, хамбарите и нивите отвъд. Тя отвори две студени бири, подаде му едната, посочвайки с глава пейката до масата, а сама се настани на висок и масивен господарски стол. Невероятно дългите й крака бяха обути в дочени панталони и каубойски ботуши от змийска кожа.

— Да ти отговоря на незададените въпроси — да, живея сама с кучетата. — Отпи глътка бира. — И не, не използвам работниците си като жребци за разплод.

Очите й бяха толкова светлосиви, че направо изглеждаше като сляпа. Сляпа, но не и уязвима.

Бремън кимна и вкуси бирата. Стомахът му изстена.

Като че в отговор на това мис Морган каза:

— Ще си готвиш сам. В пристройката има всякакви продукти и напълно обзаведена кухня. Ако нещо ти се свърши… от хранителните продукти, не пиенето — можеш да го включваш в списъка, когато ходиш до магазина всеки четвъртък.

Той отпи втора глътка, чувствувайки как бирата кара празния му стомах да се присвива. Като се прибави и умората, взе да му се струва, че около предметите се е появил някакъв светъл ореол. Боядисаната червена коса на мис Морган сякаш запламтя и заискри под светлината на обедното слънце, проникваща през жълтите пердета.

— Колко дълго смяташ да останеш?

Бремън сви рамене. Белият шум обгръщаше жената като неспирното жужене на някакъв обезумял електроуред. Но това го успокояваше — напомняше му за шумоленето на вятър, което заглушава всички останали звуци. Спасен от шепота и клокоченето на мисловните потоци, идеше му да се разплаче от благодарност.

— Добре — каза мис Морган, довършвайки бирата си. — Докато полицай Доуг попадне някъде на обявата „Издирва се“ с твоята снимка, да видим какво можеш да свършиш тук на ранчото.

— Полицай Доуг?

— Хауърд Колинс — уточни тя и стана. — Така му викаме тук, когато не е наблизо. Мисли се за голяма работа, но има ум в главата си по-малко отколкото Лети — най-тъпото от всичките ми кучета.

— Като стана дума за кучетата… — започна Бремън и също се изправи. Бирата му остана наполовина недоизпита.

— О, като нищо ще ти откъснат я крак, я ръка — засмя се мис Морган. — Но само ако им заповядам, или ако се намъкнеш някъде, където не трябва. Ще те запозная с тях като тръгнем към пристройката, за да запомнят миризмата ти.

— Къде не трябва да влизам? — попита, стискайки здраво бутилката сякаш за по-голяма устойчивост. Сиянието около предметите се бе превърнало в пулсиращ блясък и той почувствува как течността обезпокоително се плиска в стомаха му.

— Не се приближавай до голямата къща — отвърна тя без да се усмихва. — Особено нощем. Кучетата разкъсват всяка жива твар, която се мерне насам през нощта. Но на твое място не бих се приближавала и през деня.

Бремън кимна.

— Има още няколко забранени места. Ще ти ги покажа, докато те развеждам из ранчото.

Той кимна отново. Не му се искаше да оставя бутилката на масата и смутено я държеше в ръка. Не беше сигурен дали ще може да работи половин ден в това си състояние. Не беше сигурен даже че още дълго ще може да стои на краката си.

Мис Морган се поспря на прага, после излязоха навън.

— Изглеждаш зле, Джереми Голдмън.

Бремън кимна.

— Ще ти покажа пристройката. Сготви си нещо и си почини. Започваме работа утре в седем сутринта. Бива ли да умориш работника си, още дошъл-недошъл!

Той поклати глава. Последва я в светлината и жегата на един свят, който поради физическото изтощение и психическото облекчение му изглеждаше лъчезарен и почти прозрачен.

В неделя Гейл и Джереми се качват на влака в Бостън, за да се приберат у дома; по пътя не разговарят гласно за впечатленията си от Джейкъб Голдмън, а обменят мисли.

Научи ли историята за семейството му, загинало в Холокоста?

Холокост? Джереми бе почувствувал мощта на интелекта на Джейкъб Голдмън и от време на време, докато траеха продължителните им разговори, бе смъквал мисловния си щит и надзъртал в ума на учения, за да си изясни някоя идея или детайл от експериментите, но общо взето бе проявил уважение към интимния свят на стареца. Не.