Дан Симънс - Кухият човек

Очите под маймунските вежди са безкрайно тъжни.

— Не, Джереми, приятелю, не само на съзнанието… а на съзнанието като огледало на вселената.

Джереми кима и се взира в лицето на д-р Голдмън, за да се увери, че ученият го е разбрал.

— Да, огледало, но и нещо повече от това…

Джейкъб Голдмън го прекъсва, но сега говори на себе си, забравил за присъствието на младата двойка.

— Айнщайн отиде в гроба с вярата, че Господ не играе на зарове с вселената. Той така често повтаряше това, че Джони фон Нюман — един общ приятел — веднъж му каза да млъкне и да престане да приказва за Господ. — Голдмън поклаща голямата си глава и я задържа под предизвикателен ъгъл. — Ако уравненията ти са верни…

— Верни са.

— Ако са верни, то тогава Айнщайн и всички останали, които отричаха квантовата физика, са били на невероятно, ужасно, грандиозно погрешен път… и триумфално прави!

Джереми се срутва на един от столовете край пулта. Ръцете и краката му са омекнали, като че някой е прерязал сухожилията им.

— Джейкъб, познаваш ли теоретичните разработки на Хю Еверет? Мисля, че са публикувани през петдесет и шеста или петдесет и седма година, после потъват в забвение, докато Брайс Де Уит от Университета на Северна Каролина попада на тях в края на шейсетте.

Голдмън кима и сяда. Гейл остава права. Опитва се да следи разговора по телепатичен път, но и двамата мъже разсъждават с математически понятия. Джейкъб Голдмън мисли и във словесни фрази, но те са на немски език. Намира си свободен стол. От разговора я заболява главата.

— Познавах Джон Уилър, когато бях в Принстън. Беше съветник на Хю Еверет. Той накара Еверет да създаде математическата основа на теориите си.

Джереми дълбоко си поема въздух.

— Това решава всичко, Джейкъб. Копенхагенската интерпретация. Котката на Шрьодингер. Работата, която свършиха хора като Реймънд Чайо в Бъркли и Хърбърт Уолдър във Франкфурт…

— Мюнхен — поправя го тихо д-р Голдмън. — Уолдър е в института „Макс Планк“ в Мюнхен.

— Както и да е — продължава Джереми. — Шейсет и пет години след Копенхагенската интерпретация те все още се лутат. И все още крайният им извод е, че вселената е подвластна на някаква магия, всеки път, когато се опитат да я наблюдават директно. Лазери, свръхпроводници, проклетата сепия на Клаудия Теш… и въпреки всичко — магия.

— Сепия ли? — обажда се Гейл, хващайки се за думата, която й вдъхва повече доверие от „магия“. — Каква сепия?

— Свръхпроводников квантово интерферентен уред — пояснява Джейкъб Голдмън с дрезгавия си старчески глас. — Сепия. Начин за освобождаване на духа от микро-бутилката в макро-света, който си мислим, че познаваме. Но накрая не откриват друго, освен магия. Завесата не може да бъде вдигната. Надзърнем ли зад нея, вселената ще се промени. Веднага. Изцяло. По един или друг начин. Не ни е дадено да узнаем механизма на нещата. Или частици, или вълни — никога и двете, Гейл, моя млада приятелко. Едното или другото, никога и двете.

Джереми потрива чело, все така наведен напред, с длани върху очите. Стаята сякаш се върти около него, сякаш е пиян. Но той рядко пие.

— Знаеш ли, Джейкъб, този път може би води към лудостта… към чистия солипсизъм… пълната кататония.

Д-р Голдмън кима.

— Да. Но също така, може би, и към цялата истина.

Гейл се изправя. Още от детството си, когато родителите й станали преродили се християни и преродили се лицемери, тя ненавижда словосъчетанието „цялата истина“.

— Кога ще ядем? — пита тя.

Двамата мъже издават звук, наподобяващ едновременно и смях, и смутено покашляне.

— Ей сега — отвръща Джейкъб Голдмън, като поглежда часовника си и става от стола. — Във всеки случай, разговорите за реалността не могат да се сравняват с неоспоримата реалност на доброто хапване.

— Амин — казва Джереми.

Гейл скръства ръце.

— Вие двамата присмивате ли ми се?

— О, не — отвръща Джейкъб Голдмън. В очите му се появяват сълзи.

Не, момиче , потвърждава Джереми. Не.

Тримата излизат; Джейкъб заключва вратата зад себе си.

Ранчото „Двете М“ не бе разположено в самата пустиня, а на няколко мили навътре в плитък каньон, който свършваше в подножието на гористи хълмове. В далечината отвъд хълмовете, през омарата на горещината, се виждаха покрити със сняг върхове.

„Ранчо“ не бе съвсем точната дума за имението на мис Фейет Морган. Главната къща представляваше модерна испанска хасиенда, кацнала между две огромни канари с размерите на жилищни блокове. Ниската и широка постройка се издигаше върху земна тераса над тревистите поляни и китките тополи, сред които към пустинята в далечината ромолеше поток. Няколко едри кучета подгониха с лай тойотата; укротиха се едва когато мис Морган слезе от колата и им извика. Те се заумилкваха около нея и тя ги погали по врата.