Дан Симънс - Кухият човек

И никакъв изход. В многолюдния град близостта на телепатичните контакти му бе давала поне някаква яснота; тук сякаш слушаше едновременно хиляди зле настроени радиоприемници. А сега, когато белият шум от съзнанието на мис Фейет Морган го обгръщаше като пустинен вятър, той почувствува известен покой.

— … ако искаш — говореше жената.

Бремън трепна и се разсъни. Беше толкова уморен и напрегнат, че му се струваше как слънчевата светлина на вече късния предиобед, нахлуваща през потъмненото стъкло на Тойотата, облива като гъст сироп него, жената и черната тапицерия…

— Извинявайте — изрече той. — Какво казахте?

Мис Морган се усмихна нетърпеливо.

— Казах, че можеш да дойдеш в ранчото и да работиш, ако искаш. На мен наистина ми е нужен помощник. Човекът, дето ми писа от Денвър, така и не се появи.

— Да — отвърна Бремън, кимайки. Всеки път щом челюстта му се отпуснеше надолу, й се искаше да си остане там. Той с мъка държеше очите си отворени. — Да, бих искал да опитам. Но не знам нищо за…

— Естествено, с име като Голдбърг — каза мис Морган и се подсмихна.

Тя завъртя тойотата почти на място; гумите захапаха пустинния пясък, после се върнаха на асфалта и колата се устреми на запад към ранчото „Двете М“ някъде отвъд трептящия над пътя въздух и миражите, които се люшкаха като призрачни завеси пред тях.

Изследването на Джейкъб Голдмън така впечатлява Джереми — а покрай него и Гейл, — че двамата се качват на влака за Бостън, за да го посетят.

Това става пет години, преди Гейл да разбере за тумора, който ще причини смъртта й. Чък Гилпън, техният стар приятел, който сега е изследовател в лабораториите Лоурънс Ливърмор в Бъркли, е изпратил на Джереми непубликуваните бележки върху изследването на Голдмън заради връзката им с докторската дисертация на Джереми върху анализа на човешката памет като разпространяваща се челна вълна. Джереми веднага долавя важността на изследването на Голдмън, обажда му се два дни след като е получил работата му и три дни след това двамата с Гейл взимат влака на север.

Джейкъб Голдмън е бил подозрителен по телефона и е поискал да узнае как Джереми е получил копие от все още неотпечатаното изследване. Джереми го е уверил, че няма намерение да навлиза в територията на изследователя, но математическата страна на работата му е така интересна за него, че иска да поговорят. Голдмън неохотно се е съгласил.

От гарата взимат такси до лабораторията на Голдмън в запустял индустриален район, на мили далеч от Кеймбридж.

— Мислех си, че работи в някоя фантастична лаборатория в Харвард — казва Гейл.

— Член е на преподавателското тяло на Медицинския факултет — отвръща Джереми. — Но доколкото знам, това изследване си е лично негово.

— Така се говорело и за д-р Франкенщайн.

Лабораторията на Голдмън е притисната между офисите на търговец на религиозна литература и склад на фирмата за принадлежности за пикник „Кейлайн“. Джейкъб Голдмън е сам — късна петъчна вечер е — и има вид на истински учен, макар и не напълно побъркан. Седемдесет и една-две годишен, той е дребен, с огромна глава. Джереми и Гейл никога няма да забравят очите му: големи, кафяви, тъжни и дълбоко хлътнали под вежди, които превръщат интелигентния им поглед едва ли не в поглед на човекоподобна маймуна. Лицето, челото и провисналата кожа на шията му са набраздени от онези бръчки, които само една продължила цял живот упорита борба и вътрешна трагедия могат да оставят върху човешката физиономия. Облечен е в кафяв костюм, който е струвал доста скъпо преди едно-две десетилетия.

— Бих ви предложил кафе, но мистър Кафе изглежда вече е затворил — шегува се Голдмън, потрива нос и отчаяно се оглежда из хаоса, царящ в тази негова светая светих. Външният кабинет и картотеката, през които току-що са минали, са педантично подредени. Тази стая обаче, както и човекът в нея, напомнят за прочутата фотография на Албърт Айнщайн, изгубен сред бъркотията в кабинета си.

Същински Айнщайн , споделя Гейл. Влезе ли в контакт?

Джереми едва забележимо поклаща глава. Той е вдигнал мисловния си щит и се опитва да се съсредоточи върху думите на Голдмън.

— … обикновено с кафето се занимава дъщеря ми. — Ученият подръпва веждата си. — Също и с вечерята, но тази седмица е в Лондон. На гости у роднини… — Той ги поглежда изпод рунтавите си вежди. — Не сте гладни, нали? Аз често забравям за неща като вечери и обеди.