Дан Симънс - Кухият човек

— Каза ли му, че отиваш в ранчото „Двете М“? — попита тя.

Колебанието продължи само секунда.

— Да, ма’м.

Тя върна тойотата назад.

— Началство, арестувал си моя работник. Трябваше да е тук преди три дни. Питай шерифа Уилямс дали не съм казвала, че чакам човек от града да ми помага при кастрирането.

Хауърд се разколеба.

— Не се съмнявам, че сте казала на Гари, мис Морган. Просто не се сещам някой да е споменавал, че някакъв си Голдмън щял да идва насам.

— Аз май забравих да съобщя на Гари името му — рече жената. Тя огледа пътя, като че очакваше да мине някоя кола. Но шосето си оставаше пусто. — Пък и да ти кажа правичката, Хауърд, то си е лично моя работа. Хайде, пусни мистър Голдмън да се качи при мен и да се запознаем. Или са забранили със закон човек да се разхожда край пътищата?

Бремън почувства как пясъците, върху които бе стъпила решимостта на Хауърд, се раздвижват. Мис Фейет Морган бе от най-едрите земевладелци и данъкоплатци по тия места, а Гари — шерифът Уилямс — отдавна я наобикаляше.

— Нещо ми подсказва, че на нашия човек не му е чиста работата — рече Хауърд, като свали очилата си в закъснял израз на уважение към дамата, която настойчиво го гледаше. — Ще ми е съвестно, ако не проверим името и отпечатъците му.

Мис Фейет Морган нацупи нетърпеливо устни.

— Ами че направи го, Хауърд. Само че междувременно задържаш мирен гражданин, който… доколкото виждам… не е извършил нищо по-незаконно от това, че се е возил на автостоп и даже си го признава. Ако продължаваш да се държиш по тоя начин, мистър Голдмън ще си помисли, че ние тук сме също като мърлявите ченгета от затънтените планински краища, дето ги дават по филмите. Така ли е, мистър Голдмън?

Бремън не отговори. Някакъв камион редуваше скоростите по пътя зад тях.

— Решавай, Хауърд — каза мис Морган. — Трябва да се връщам в ранчото, а пък мистър Голдмън вероятно желае да се свърже с адвоката си.

Хауърд излезе от колата, отвори задната врата отвън и отново седна зад волана, преди камионът да се покаже на четвърт миля зад тях. После подкара без да се извини.

— Качвай се — каза мис Фейет Морган.

Колеба се само миг, преди да заобиколи тойотата, и се метна в нея. Беше с климатична инсталация. Мис Морган вдигна стъклото на прозореца и го погледна. Едва сега видя колко висока е тя — най-малко един и осемдесет и пет или деветдесет, освен ако не седеше върху куп телефонни указатели. Камионът профуча край тях с надут клаксон. Мис Морган махна на шофьора, без да сваля очи от Бремън.

— Да ти кажа ли защо наговорих всичките тия врели-некипели на Хауърд? — попита тя.

Не беше сигурен дали иска да знае. Изпита неудържимото желание да слезе и да продължи пеш.

— Не обичам, когато малките дупедавци се правят на големи дупедавци само защото им е дадена някаква власт — каза тя. Думата „власт“ прозвуча като обида. — Особено когато използват тая власт, за да арестуват хора, които и без това си имат достатъчно проблеми, какъвто, по всичко личи, е случаят с теб.

Бремън сложи ръка върху дръжката на вратата, но размисли. До междущатското шосе имаше най-малко осем мили и още двайсет до най-близкия град според неясната карта, която бе зърнал в главата на полицая. А в града не го очакваше нищо друго, освен нова среща с Хауърд. След последното зареждане в Юта му бяха останали осемдесет и пет цента. Нямаше да му стигнат доникъде.

— Кажи ми само едно нещо — продължи жената. — Ти ли открадна колата, за която говореше Хауърд?

— Не. — Тонът му не можа да убеди дори него самия. Но на практика е така , уморено си мислеше той. Душата я открадна. Душата, бордея, Денвър, мъжът, който се прибираше у дома при дъщеря си… всичко това изглеждаше на светлинни години в миналото далеч от Бремън. Бе изтощен; бе спал само час-два предния ден в Юта. Белите шумове — мисловният щит на жената — или каквото там беше, изпълваха главата му със застинала празнота. Съчетана с болката от изпития алкохол, тя му осигуряваше най-сигурното убежище от хорските мисли, което бе намирал през последните четири месеца.

Дори в пустинята не бе намерил покой. Макар да нямаше хора и само тук-там да се мяркаше някое ранчо, пътуването през нея бе като да бродиш в просторна зала, изпълнена с ехото на шепот и приглушени викове. Тъмната вълна, на която бе настроено съзнанието му напоследък, очевидно имаше способността неограничено да се разпространява в пространството; прашенето и пулсациите на насилието, алчността, похотта и завистта бяха изпълвали въздуха над цялото междущатско шосе и отеквали из пустия страничен път, отскачайки обратно от просветляващото небе, за да го удавят в отразената си грозота.