Дан Симънс - Кухият човек

Той идваше от изток. Завъртя се по детелината и се включи в оживения поток коли по шосе 70 запад. Отпред се показаха кафеникави хълмове, а зад тях — покрита със сняг планина.

Не знаеше къде отива. Погледна стрелката за горивото и установи, че резервоарът е пълен над половината. Посегна към джоба на ризата си и извади хартийката, която Душата бе пъхнал там — двайсетдоларова банкнота. Това бяха всичките му пари — нито цент повече. Горивото и двайсетачката можеха да го откарат и накрай света.

Сви рамене. Горещият въздух, който струеше от отворения прозорец и прашните обдухватели, го разхлаждаше както нищо друго през изминалия месец. Нямаше представа къде отива и какво ще прави. Но се движеше. Най-после, след толкова време, отново се движеше.

Крачеше по края на пустинята, когато полицейският автомобил спря зад него. Пътят бе пуст и кафяво-бялата кола известно време го следва със скоростта на вървежа му. Хвърли бегъл поглед към полицая в нея — квадратно загоряло лице, големи тъмни очила с отражателни стъкла — и отново сведе очи към нозете си, внимавайки да не настъпи някоя юка или малък кактус из пясъка.

Колата го задмина, намали на петнайсетина метра пред него, сви встрани от асфалта, вдигайки облаче прах, и спря. Полицаят слезе, разкопча кобура с пистолета си и се облегна на шофьорската врата. Очилата му отразяваха бавното приближаване на Бремън. Реши, че мъжът не е от пътната полиция, а от някой местен участък.

— Ела тук — каза униформеният.

Спря се, където си беше — на два метра навътре в пустинята.

— Защо?

— Размърдай си задника — каза ченгето с равен и нисък глас. Ръката му се плъзна към дръжката на револвера.

Бремън протегна ръце и разтвори длани, с което искаше да покаже, че не възразява и няма лоши намерения. Искаше също така полицаят да види, че в ръцете му няма нищо. Прекалено големите за него кецове, подхвърлени му като милостиня от Армията на спасението, стъпваха безшумно по размекнатия асфалт, докато вървеше към задницата на патрулната кола. Една миля напред нагорещеният въздух трептеше над напомнящата пустинен мираж ивица от лъсналата като водна повърхност смола на настилката.

— Заеми положението — каза полицаят и посочи капака на автомобила.

Спря се и примигна, нежелаейки да покаже на ченгето, че добре разбира нареждането му. Онзи направи крачка назад, махна раздразнено към капака и измъкна пистолета от кобура.

Бремън се наведе, поразкрачи крака и положи длани върху ламарината. Металът пареше и той изправи пръсти като пианист, който се кани да започне изпълнението си.

Ченгето пристъпи напред и ловко опипа с едната си ръка лявата му страна.

— Не мърдай — каза.

Поотмести се и по същия начин го опипа и от другата страна. Бремън усещаше заредения пистолет и напрегнатото тяло на полицая зад себе си, готов да отскочи, ако задържаният внезапно се извърти. Но той си остана приведен над капака дори след като ченгето се дръпна четири крачки назад.

— Обърни се.

Не прибра пистолета, но вече не го държеше насочен към задържания.

— Твоя ли е колата на отбивката по Междущатското?

Бремън поклати глава отрицателно.

— Плимут седемдесет и девета — продължи ченгето. — Колорадски номер МХУ 751?

Отново поклати глава.

Тънките устни на полицая трепнаха.

— Май нямаш портфейл — рече. — Паспорт? Шофьорска книжка?

Решавайки, че още едно отрицателно поклащане на главата може да ядоса ченгето, Бремън каза: „Не“.

— И защо?

Той сви рамене. Виждаше се в отражателните очила — слабото като вейка тяло в мръсните дрипи, окъсаната и разкоцчана заради жегата сивкава риза, жълтеникавите хлътнали гърди, бледото като тях лице с изключение на почернелите от слънцето нос и чело. Бе спрял на първата бензиностанция в Колорадо, за да си купи от магазинчето там самобръсначка и крем за бръснене, но ги бе зарязал в колата. Голото му лице му изглеждаше някак чуждо, като стара снимка, която си намерил на най-неочаквано място.

— Накъде си тръгнал? — попита ченгето.

— На запад — отвърна, внимавайки да не свие рамене отново. Гласът му бе дрезгав.

— А откъде идваш?

Бремън присви очи заслепен от лъщящия асфалт. Някакъв пикап мина край тях с рев и сред облак прах, и му даде една секунда време.

— Солт Лейк бе последното място, където се застоях по-дълго.

— Как ти е името?

— Джереми Голдмън.

— Как си стигнал чак дотук без кола?