Дан Симънс - Кухият човек

— Лоурънс, стига си се притеснявал за парите. Парите не са важни. Застраховката не е важна. Ти си важният.

— Сестина, те наистина искат да са с теб, котенце. Тоби просто се страхува да те прегърне, защото си мисли, че не го харесваш. Срамува се.

Родителите, сестрите и спонсорите… жената от Грийн Бей, която работеше тук от две години… всички те стояха отстрани и мълчаливо наблюдаваха това прегръщане, милване и шепнене.

Десет минути по-късно Глупака погали детските бузки за последен път, махна им весело, извървя последната отсечка от Главната улица, качи се на влакчето, обиколи и слезе на Транспортния билетен център, мина покрай будките за билети, махна с ръка на Сал Емпори, Бърт Капи и почервенелия от яд Вани Фучи, които се взираха в тълпата, заклатушка се към паркинга и се качи на автобуса, който тъкмо потегляше за Хайат Риджънси Гранд Сайприс. Възрастните туристи в автобуса се усмихваха и потупваха Глупака по гърба.

Бърт Капи се обърна към Вани Фучи:

— Още ли мислиш, че е тук?

Без да откъсва поглед от тълпата, която се изливаше от изхода към автобусите, той отвърна:

— Затваряй си шибалника и си отваряй шибаните очи.

Зад тях автобусът за Хайат потегли със съскане и бучене.

С малко повече от половината оставащи му пари Бремън можеше да си купи билет до Денвър. Така и направи, и спа в парка оттатък Хайат, където бе захвърлил костюма на Глупака. Автобусът тръгваше за Орландо в 11.15 същата вечер. Той изчака и се качи в последната минута, като мина през служебния изход и тръгна право към автобуса с наведена глава и вдигната яка. Не видя никой, който да прилича на гангстер, а и в шумоленето на мозъчните вълни откъм околните липсваше изненадата от разпознаването.

Към един през нощта бяха на половината път до Гейнсвил и Бремън се поотпусна. Гледаше затворените магазини и живачните лампи, очертаващи улиците на Окала и другите по-малки градчета. Мисловните потоци бяха по-слаби по това време на нощта. Бремън и Гейл още преди години се бяха убедили, че ефектът на така наречения денонощен ритъм върху човешките същества не е нищо повече от зачатъчна телепатия у повечето хора, които смътно долавят, че цялата страна спи и сънува. Беше му много трудно да остане буден тази нощ, макар че нервите му се гърчеха и потрепваха от рикоширащите мисли на все още незаспалите двайсет и няколкото пътника в автобуса. Сънищата на останалите засилваха какофонията в главата му, въпреки че сънят е едно по-дълбоко и индивидуално явление и телепатичният достъп до него не е лесна работа.

Бремън благодари на Господ, че е така.

Бяха излезли на междущатското шосе 75 и се движеха на север от Гейнсвил, когато Бремън започна да обмисля положението си.

Защо не се бе върнал в рибарската колиба? Та нали през последните три дни тя бе неговият единствен дом под слънцето. Защо не беше се върнал… ако не за друго, поне да си прибере парите?

Отчасти защото бе почти сигурен, че Вани Фучи, Сал Емпори или техни хора ще наблюдават мястото. А никак не му се искаше Норм-старши и старецът Върдж да си имат неприятности с бандитите заради него.

Сети се за останалата там наета кола. Но Върдж и Норм навярно вече са разбрали, че е изчезнал. И са намерили парите в колибата. И може би ще уредят въпроса с хората от фирмата. Дали Норм е съобщил на полицията за изчезването му? Едва ли. И какво, ако е? На никого не бе казвал името си и никъде не бе вадил шофьорската си книжка. Двамата мъже бяха доловили и уважили желанието му за усамотение и никой от тях не бе му досаждал с любопитни въпроси, така че и да искаха, нямаше какво толкова да разправят на полицията; можеха да дадат единствено описанието му.

Друга, по-реална причина да не се върне там бе фактът, че просто не знаеше пътя. Спомняше си само, че рибарската колиба е малко по-близо до Майами, отколкото до Орландо, на брега на езеро и тресавище. Реши да се обади на Норм по телефона от Денвър и да го помоли да изпрати парите до пощенска кутия там, но се сети, че никъде в магазина не е видял име, а и фамилията на Норм-старши не се бе появила в мислите му, докато ги подслушваше. С убежището в рибарската колиба бе свършено завинаги.

От Орландо до Талахаси бяха само някакви си двеста петдесет и няколко мили, но автобусът навлезе в дъждовните и пусти улици на столицата и спря там, изпускайки сгъстен въздух, едва към пет сутринта.

— Почивка! — обяви шофьорът и бързо слезе.

Облегна се на седалката си и дряма чак докато другите пътници започнаха да се качват. Вече ги познаваше добре и връщането им отекна в черепа му като крясък в метална тръба. Автобусът потегли в 5.42 и бавно се запровира към междущатско шосе 10 — Запад. Притисна слепоочия, опитвайки се да се съсредоточи върху собствените си сънища.