Дан Симънс - Кухият човек

Вани Фучи го караше да върви бързо. Сал, Бърт и Ърни вече трябва да са се свързали с шибаните откачени колумбийци, а Вани Фучи трябваше да достави смотаняка пред Космическата планина. Само дето не беше сто процента сигурен къде точно е тая шибана Космическа планина. Сделката винаги бе ставала при шибаната Обиколка на джунглата и при досегашните си идвания тук бе отивал направо пред Страната на приключенията, бе взимал куфарчето от Сал и веднага се бе качвал на влакчето. Не можеше да си обясни защо Сал е променил шибаното място на срещата; знаеше само, че Космическата планина се намира в шибаната Страна на бъдещето.

Вани Фучи се помъчи да се ориентира. Добре, сега сме на шибаната Главна улица от детството на горкия мъртъв Уолт. Да, обаче това тук е една пиянска фантазия, мой човек. Шибана пиянска фантазия. Това тук не може да бъде никаква ти Главна улица. Улицата, където пораснах, бе пълна с шибани фабрики и шибани магазини и шибани реклами на „Мерцедес 57“ по калканите на шибаните блокове понеже шибаните им гуми ги рекламираха шибаните негри.

Добре де, на Главната улица сме. Шибания замък на север. Шибаната табела казва, че шибаната Страна на фантазиите е зад шибания замък. Обаче как се стига от Страната на фантазиите до шибаната Страна на бъдещето, а? Да бяха сложили някаква шибана карта или нещо такова.

Вани Фучи заобиколи огромния стъклен замък и зървайки един космически кораб и някакви футуристични измишльотини вдясно от себе си, побутна Бремън нататък. Още пет минути и ще се отърве от смотаняка.

Бремън се закова на място. Намираха се в Страната на бъдещето, в сянката на старомодна постройка, в която се помещаваше влакчето на Космическата планина.

— Мърдай, кучи сине! — изсъска Вани Фучи и мушна пистолета в ребрата му.

Той примигна, но не се помръдна. Не че искаше да предизвиква Вани Фучи — просто не бе в състояние да се съсредоточи и проумее думите му. Атаката на мисловните потоци го отдели от самия него и възседнал вълната на обезличението, той се всели в лавината от хора.

— Мърдай!

Слюнката на Вани Фучи опръска ухото му. Чу прищракването на ударника. Последната му ясна мисъл бе: Не ми е писано да умра тук. Пътеката продължава надолу.

През очите на една жена на средна възраст се видя как се отдалечава заднишком от Вани Фучи.

Крадецът изруга и отново покри пистолета със сакото.

Бремън продължи да отстъпва назад.

— Не се шегувам — кресна Вани Фучи и двете ръце под сакото му, го издуха напред.

Едно семейство от Хъбърд, Охайо, се спря и учудено загледа странната сцена — бавно отстъпващия заднишком човек, следван от дребния мъж с ръце, издуващи сакото право към гърдите на човека. Бремън равнодушно наблюдаваше през любопитните им очи. По-малката дъщеря отхапа къс захарен памук, без да откъсва поглед от тях. Влакънце захар залепна на бузата й.

Той продължаваше да отстъпва.

Вани Фучи се хвърли напред; за миг пътя му препречиха три заливащи се от смях монахини; после видя, че беглецът се насочва през тревната площ към стената на някаква постройка, и хукна след него. Крадецът откри цевта на пистолета. Да не е луд да похаби такова хубаво сако заради някакъв шибан смотаняк.

Бремън съзря отражението си като в десетина криви огледала едновременно. Томас Гиър, деветнайсетгодишен, видя пистолета и замръзна на мястото си, измъквайки ръка от джоба на Тери.

Мисис Фрида Хакстайн и внукът й Бенджамин се блъснаха в Томас Гиър и балонът с образа на Мики Маус на Бени отлетя в небето. Детето се разплака.

През очите им Бремън се видя как опира гръб в стената. Видя как Вани Фучи вдига пистолета. Не мислеше и не чувстваше нищо.

През очите на малкия Бени зърна надпис на вратата зад себе си: „Вход за външни лица забранен“ и под него — „Персоналът да използва карти за достъп“. На стената имаше метална кутия с процеп, в който вероятно се пъхваха картите, но вратата бе оставена открехната и подпряна с тънка пръчка.

Мисис Хакстайн взе да се кара на Томас Гиър заради отлетелия балон на Бенджамин. За миг тя препречи погледа на Вани Фучи.

Тогава Бремън прекрачи прага, ритна пръчката и затвори вратата след себе си. Под слабата светлина на крушката видя бетонно стълбище, което се спускаше надолу. Тръгна по него, отброи двайсет и пет стъпала, зави надясно и слезе по още дванайсет стъпала. Там започваше дълъг коридор. Някъде отдалеч отекваха механични звуци.

Лабиринт , помисли си Гейл.