Дан Симънс - Кухият човек

Платформата го настигна в един от главните коридори. Едрият мъжага зад волана попита:

— Да те закарам ли?

Той кимна и се качи. Количката забръмча, движейки се по синята линия върху бетонния под. Разминаха се с няколко други, които следваха жълта линия. Втората от тях возеше трима души от охраната.

Шофьорът премести незапалената цигара в другото ъгълче на устата си и рече:

— Тук долу няма нужда да си носиш главата, не знаеш ли?

Бремън кимна и сви рамене.

— Твоя работа — каза човекът. — Накъде си?

Посочи нагоре.

— На кой изход?

— Замъка — отвърна Джереми, надявайки се, че гласът му е достатъчно приглушен.

Шофьорът се намръщи.

— Замъка? Искаш да кажеш Сектор Б–4? Или А?

— Б–4 — измърмори той и подтисна желанието да се почеше по главата през дебелия плат.

— Е, и без това минавам оттам — съгласи се шофьорът и зави надясно. Минута по-късно спря пред издигащо се стълбище. Надписът гласеше: „СЕКТОР Б–4“.

Бремън скочи долу и приятелски махна с ръка на шофьора.

Оня кимна, премести цигарата си и викна:

— Внимавай малките изродчета да не те набодат с карфици, както стана с Джонсън.

После подкара количката и изчезна в далечината. Бремън тръгна нагоре по стълбата толкова бързо, колкото му позволяваха ограничената видимост и прекалено големите за краката му обуща.

Още щом се показа горе и пое по Главната улица, децата го наобиколиха.

Отначало вървеше, без да им обръща внимание, но виковете им и страхът да не го забележат възрастните го накараха да седне за малко на някаква пейка и да остави хлапетата да се съберат около него.

— Глупака! Глупака! — викаха те едно през друго и се блъскаха кое да застане по-близо.

Започна да се криви и да разсмива дечурлигата, после млъкна и хвана издължения си кучешки нос с ръка в дебела трипръста ръкавица, изобразявайки смущение. Децата изпаднаха във възторг. Те се приближиха още по-плътно, опитвайки се да седнат в скута му и да го пипнат.

Той ги прегърна и продължи с номерата на Глупака. Родителите снимаха с фотоапарати и видеокамери. Изпрати няколко въздушни целувки, прегърна още няколко деца, стъпи на картонените си крака и се запромъква към изходите, без да престава да маха с ръце и да изпраща целувки.

Децата и родителите им отминаха, смеейки се и махайки за довиждане. Бремън се обърна, за да се изправи пред група доста по-различни деца.

Бяха десетина. Най-малкото бе на около шест, най-голямото — на около петнайсет години. Почти всичките бяха остригани ниско, макар повечето да носеха шапки и цветни кърпи, а едно от момиченцата — Мелъди — скъпа перука. Лицата им бяха бледи като неговото в тоалетната. Очите им бяха големи. Някои се усмихваха. Други се опитваха да се усмихнат.

— Здравей, Глупчо — каза Тери, дейетгодишното момче в последния стадий на рак на костите. Седеше в инвалидна количка.

— Здрасти, Глупчо! — извика Сестина, шестгодишното чернокожо момиченце от Бетесда. Бе красиво дете, с големи очи и високи скули, които подчертаваха крехкостта му. Имаше си собствена коса, сплетена на тънки плитчици, със сини, зелени и розови панделки. Беше болна от спин.

— Кажи нещо, Глупчо! — прошепна тринайсетгодишния Лоурънс, който страдаше от мозъчен тумор. Четири операции досега. С две повече от операциите на Гейл. Лоурънс, който лежи в полутъмното следоперативно отделение и чува д-р Грейнимиър да казва на мама в коридора, че прогнозата е лоша, най-много три месеца. Това беше преди седем седмици.

Седемгодишната Мелъди не каза нищо; просто пристъпи и се гушна в него така плътно, че перуката й се изкриви на една страна. Бремън — Глупака — я прегърна.

Тогава всичките деца се устремиха към него в едно общо, задружно движение, сякаш репетирано дълго преди това. Бе невъзможно — дори за Глупака — да ги прегърне всичките заедно, да намери място за всичките в прегръдките си, но той успя. Притисна ги до себе си и изпрати послания за оздравяване, надежда и любов до всяко от тях, изстрелвайки ги с насочени телепатични вълни, каквито изпращаше на Гейл, когато болката и лекарствата бяха направили мисловния обмен изключително труден. Знаеше, че децата няма да го чуят, няма да доловят посланията, но въпреки това продължи да ги изпраща, докато ги прегръщаше и шепнеше нежно във всяко ухо — не смешките на Глупака, макар и с неговия глас, доколкото му се удаваше да го имитира, — а тайни, лични неща.

— Мелъди, всичко е наред, майка ти знае за грешката в изпълнението ти на пианото. Всичко е наред. Тя не се сърди. Тя те обича.