Дан Симънс - Кухият човек

Винаги. Джереми може да се закълне, че този път мисълта идва от Гейл.

Винаги , прошепва мислено в отговор той.

Те сплитат тела и се притискат към земята, на топло и защитени от вятъра, а звездите над тях сякаш греят със силата на вселенска благословия.

Паркираха на улица „Гръмпи“ и се качиха на влакчето до изхода на парка. Вани Фучи бе съблякъл бялото си сако и бе загърнал пистолета в него.

— Ако направиш някоя глупост — прошепна той докато чакаха, — гръмвам те на място. Кълна се в шибания Христос.

Бремън погледна крадеца и долови как решимостта му се бори с безпокойството.

Вани Фучи изтълкува този поглед като израз на неверие.

— Ако щеш вярвай, обаче ще те гръмна ей тук насред шибания паркинг и преди някой да е разбрал, че си мъртъв, аз ще съм вече в шибаната Джорджия.

— Вярвам ти — каза Бремън, долавяйки нарастващата възбуда на придружителя си. Имаше нещо вълнуващо в мисълта за убийство на обществено място, особено тук, макар че малкият крадец би предпочел работата да я свърши побърканият Бърт Капи или не по-малко откаченото му приятелче Ърни Санца. Но така или иначе, щеше да се вдигне шум чак до шибаното небе, ако този мухльо бъде застрелян тук.

Влакчето пристигна. Качиха се. Дулото на пистолета бе плътно притиснато в хълбока му. По време на краткото им пътуване до портите той успя да научи още подробности за плана на Фучи.

Срещата щеше да се състои по други причини; по-точно била е уредена между главния човек на Дон Леони тук, Сал Емпори, придружаван от Бърт и Ърни за всеки случай, и няколко от откачените шибани колумбийци — така ги наричаше в мислите си Вани Фучи: шибаните откачени колумбийци, — за да бъде разменено куфарче с пари на Дон Леони за куфар на шибаните откачени колумбийци, пълен с най-добрия им хероин, който щеше да бъде пласиран сред негрите на север, на територията на Вани Фучи. Вече от няколко години тази размяна ставаше в парка Уолт Дисни.

Сал ще се погрижи за шибания глупак. Тихичко, чистичко, културно.

— Плати си шибания билет — изсъска Вани Фучи и го ръгна в ребрата.

Бремън взе да рови из джобовете си. Преди три дни бе пъхнал там няколко петдесетачки. По-точно — шест. Плъзна една по тезгяха, обяснявайки, че иска билет за еднодневно посещение, и изчака за рестото, което се оказа по-малко, отколкото бе пресметнал.

Крадецът го подкара през тълпата; едната му ръка лежеше на рамото на Бремън, другата бе скрита под сакото. Изглеждаха твърде подозрително, но като че никой не им обръщаше внимание.

Качиха се на влакче, което ги понесе покрай няколко лагуни и се насочи към струпани една до друга кули, постройки и една изкуствена планина. Там спряха и крадецът го смушка да става и да слиза. Двамата мъже потънаха в тълпата. Шепотът от мисловните потоци около тях се превърна в крясък, от крясък — в непрестанно бучене. В него имаше нещо особено и характерно, което го отличаваше от шумоленето на обичайните мисли — така, както тътенът на Ниагарския водопад вероятно се различава от шума на по-малките водопади. А особеното бе всеобщата неистова тъга, всепроникваща и безпощадна като вонята на развалена риба.

Бремън залитна, сложи длани върху слепоочията си и закри уши в отчаяния си опит да препречи пътя на несловесните, нечленоразделни вълни. Вани Фучи го сръга да върви.

Не е както очаквах… чаках това от трийсет и пет години… но въобще не е това, което си представях…

Имаме да ходим на още толкова места! Още толкова влакчета трябва да сменим! Няма време! Побързай… накарай ги да побързат, Сара! По-бързо!

В края на краищата всичко е заради децата. За децата. Но проклетите му деца или се държат като истерични, или гледат тъпо и отнесено като зомбита… Побързай! По-бързо, Том, ще останем последни…

Затвори очи и се остави изцяло в ръцете на Вани Фучи, който го водеше из тълпата; вълна след вълна от отчаяние го заливаха като океански прибой. Цялото това трескаво желание на всяка цена да се забавляваш — да се забавляваш, за Бога! — се стоварваше отгоре му като разбиващи се о тесен бряг яростни вълни.

— Отвори си шибаните очи, скапаняко! — прошепна в ухото му Вани Фучи. Цевта на пистолета се заби дълбоко в хълбока му.

Той се подчини, но остана почти сляп поради болката, която му причиняваха мисловните вълни — трескавото, неистово, хаотично, задъхващо се желание да изпревариш и да се забавляваш, та ако ще земята да се разтвори или да настане потоп. Дишаше с отворена уста и се молеше да не му призлее.