Дан Симънс - Кухият човек

Бремън поклати глава. Няма да го направи.

Бяха отминали една местност с многобройни езера и навлизаха във селскостопански район, където бели чапли следваха стадата едър рогат добитък заради насекомите, които се разлитаха изпод копитата, когато най-неочаквано Вани Фучи спря до крайпътна телефонна кабина, вдигна пистолета на сантиметри от очите на пленника си и тихо изрече:

— Мръднеш ли вън от шибаната кола, мъртъв си, кълна се в Христос. Ясно ли е?

Бремън кимна.

Телефонният разговор бе лесен за подслушване, макар думите да не се чуваха. Докато говорят по телефона, хората силно наблягат върху езика.

Виж ’кво, няма да го очиствам тоя тук шибан нещастник. Не е моя работа да…

Да, знам, че ме е видял, обаче не е моя работа. Туй си е проблем на Капи и Леони, и аз няма да се оставя някакъв малоумник, тръгнал за риба, да ме смята за…

Да… не… не, не ми създава никакви главоболия. Кротък е като агънце. Прилича ми на шибан тих луд или нещо подобно. С тия шибани панталони, дето са му прекалено къси, с тая шибана риза за сафари и шибаните си бални обувчици, като че тоя олигофрен го е обличал друг олигофрен.

Бремън примигна и огледа дрехите си. Носеше работните панталони и сивокафявата риза, които си бе купил преди три дни от магазина на Норм-старши. Панталоните наистина му бяха къси, а обувките — изпоцапани с кал и прах. Сепнато потупа джобовете си, но пачката банкноти — остатъкът от от парите, които бе изтеглил от семейните спестявания, — бе в джоба на сакото, преметнато върху облегалката на стола в мъничката спалня на рибарската хижа. Спомни си, че е прехвърлил няколко двайсетачки и може би една-две петдесетачки в портфейла си, когато купуваше продукти, но реши да не проверява точно сега колко са останали. Почувства издутината на портфейла отзад под пояса и това засега бе достатъчно.

Да, ще дойда на шибаната среща навреме, обаче заедно с олигофрена. Стига само… ей, не ме прекъсвай, по дяволите… Стига Сал да проумее, че скапанякът си е шибан техен проблем. Ясно?… Чакай, казах „шибан“, ясно ли е? О кей. О кей. Ще се видим след един-два часа. Чао.

Вани Фучи затръшна слушалката и стиснал юмруци тръгна към края на настилката, подритвайки камъчета из тревата. Бялото му сако се бе напрашило. Фучи се завъртя и изгледа Бремън през предното стъкло. Слънчевата светлина проблясваше по черната коприна на ризата му и брилянтина по косата му.

Свършвай с него сега. Сега! Не се виждат никакви скапани коли. Никакви скапани къщи. Пречукай го и карай нататък.

Бремън погледна към контактната кутия, но и без това знаеше, че Фучи е взел ключовете. Би могъл да се претърколи през вратата, да хукне през полето и тичайки на зиг-заг, да излезе от обсега на късоцевния пистолет на Фучи… с надеждата, че ще мине някоя кола, или че Фучи ще се откаже от гонитбата. Фучи бе пушач, а той не. Сложи ръка върху дръжката на вратата и си пое въздух.

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Вани Фучи бе взел решение. Заобиколи отпред, влезе, тури ръка на пистолета, затъкнат в колана, и му хвърли свиреп поглед.

— Ако вземеш да хитруваш или кажеш на някого къде отиваме, ще те гръмна насред тълпата, ясно?

Бремън мълчаливо гледаше напред. Отдръпна ръка от дръжката на вратата.

Вани Фучи запали мотора и излезе на платното. Отмина ги някакъв камион с надут клаксон. Фучи показа на шофьора среден пръст.

Продължиха на север по шосе номер 27 още десет мили, после се качиха на междущатска магистрала номер 4 и се отправиха на североизток.

Когато зърна крайната им цел сред бъркотията от мисли в главата на Вани Фучи, Бремън се усмихна напук на себе си.

Джереми и Гейл празнуват медения си месец на излет с кану.

И двамата не са карали кану, но нямат достатъчно пари за първоначалното си решение да отидат на Мауи. Нито за второто — Париж. Нито дори за осмото — мотел в Бостън. Тъй че в един слънчев августовски ден, часове след бракосъчетанието в градината на любимия им ресторант извън града, Джереми и Гейл махат с ръце за довиждане на приятелите си и поемат на северозапад към Адирондакските планини.

За да стигнат дотам, те трябва да прехвърлят Сините планини, минавайки край поне половин дузина щатски паркове и по-близки и не лоши къмпинги, но Джереми е чел статия за Андирондакските планини и иска да отиде там.

Моторът на фолксвагена не е в ред — както винаги — и когато ремонтът в Бингхамптън привършва, оказва се, че вече имат осемдесет и пет долара по-малко и са закъснели с четири часа. Пренощуват в щатския парк Гилбърт лейк, на половината път между Бингхамптън и Ютика.