Дан Симънс - Кухият човек

Проблемът бе в това, че Бремън ненавиждаше мелодрамите. Просто им нямаше вяра. Гейл бе тази, която обичаше да чете книги, да гледа телевизия и филми; на него ситуациите в тях му изглеждаха нелепи до абсурдност, действието и реакциите на героите — неправдоподобни, а мелодрамата — банална. От време на време се опитваше да убеждава Гейл, че животът на хората се върти около изхвърлянето на боклука, подреждането на масата или гледането на телевизия, а не около преследвания с коли и заплашването с оръжие. Гейл кимаше, усмихваше се и повтаряше за стотен път: „Джери, имаш въображение колкото дръжката на вратата“.

Бремън имаше въображение, но не обичаше мелодрамата и не вярваше в измислените светове, които създаваше тя. Не вярваше и на Вани Фучи, макар че мислите на гангстера бяха достатъчно ясни. Неподредени и налудничави, но ясни.

Жалко, помисли си, че човешкият мозък не е като компютър, от който човек да може да черпи информация, когато си поиска. „Четенето на мисли“ повече приличаше на опитите да прочетеш надрасканите набързо думи на листчета хартия, разпръснати по морските вълни, отколкото на извикването на стройни редове информация на екрана. Хората не се разхождат насам-натам, мислейки за себе си в подредени ретроспективни кадри, за удоволствието на някой телепат, който би могъл да се случи наблизо; поне не беше така с тези, които бе срещал.

Нито пък с Вани Фучи, въпреки че бе научил името му твърде лесно. Фучи мислеше за себе си в трето лице, по един изключително вглъбен, но странно дистанциран начин, сякаш жалкият му гангстерски живот бе някакъв филм, чийто единствен зрител е самият той. Е, Вани Фучи се отърва от шибания нещастник , бе същността на първата мисъл, която Бремън бе доловил на острова. Дрехите и косата на Чико Тартуджиан все още изпускаха мехурчета въздух към повърхността.

Затвори очи и се съсредоточи; продължаваха пътуването си на запад, после на север и отново на запад. Това съсредоточаване бе важно, макар че сърцето му не участвуваше в него. Ненавиждаше мелодрамата.

Мислите на Вани Фучи подскачаха като насекомо по горещ котлон. Бе объркан, въпреки че емоциите му не бяха повлияни от потапянето на трупа на Чико или от вероятността да се наложи да види сметката и на този непознат. Работата беше там, че той, Вани Фучи, не искаше да си цапа ръцете с това.

Фучи бе крадец. Бремън улавяше достатъчно образи и откъслеци от образи, за да направи разликата. В дългата си, както изглеждаше, кариера на крадец — той зърна отражението му в огледало, с дълги бакенбарди и полиестерен костюм, модерни през седемдесетте — Вани Фучи никога не бе стрелял по човек, с изключение на онзи случай, когато Дони Капалето, неговият така наречен съдружник, се опита да задигне пая му от обира на бижутерския магазин в Глендейл, но Фучи му взе автоматичния пистолет калибър 45 и простреля капачката на коляното му. Със собственото му оръжие. Но се бе ядосал здравата. Постъпката на Дони не бе постъпка на професионалист. А Вани Фучи се гордееше с професионализма си.

Бремън примигна, пребори се с гаденето, предизвикано от опитите да разчете написаното върху пръснатите по повърхността на неспокойния океан от мисли на Фучи късчета хартия, и отново затвори очи.

Бе научил повече, отколкото искаше да знае за това какво е да си престъпник през последното десетилетие на века. Видя дълбокото, изгарящо желание на Вани Фучи да преуспее, разбра какво означава това за един дребен италиански бандит и поклати глава, отвратен от низостта му. Като младеж бе разнасял съобщения за Хесо и бе продавал контрабандни цигари от камионите на Големия Ърни; първата му кражба… онзи пазар на спиртни напитки в южната част на Нюарк… и постепенното му допускане в кръговете на недоверчивите, отракани, но слабо образовани мъже. Бремън долови дълбокото задоволство на Фучи от това събитие — приемането му като равен сред тези глупави, подли, жестоки, себични и нахакани мъже, както и абсолютната лоялност на Фучи, но единствено и само към себе си. Всички останали — Хесо, Карпези, Тути, Шварц, Дон Леони, Сал, дори Черил, любовницата му — всички те бяха заменими. Също като Чико Тартуджиан, собственика на нощен клуб в Майами и дребен мошеник, с когото се бе срещал само веднъж на вечеря в клуба на Дон Леони в Бруклин. Замина на юг единствено заради Дон Леони — мразеше Майами и мразеше да лети със самолет.

Куршума му тегли не Фучи, а зетят на Дон Леони — Бърт Капи, двайсет и шестгодишния пънкар, дето се мислеше за новото превъплъщение на Франк Синатра. Капи бе нает като певец от Тартуджиан, който искаше да се подмаже на Дон Леони, и въпреки възраженията на постоянните клиенти и даже на барманите, го бе оставил на работа, добре знаейки, че Капи е шпионин, и не само това, ами дори бе продължил да обира каймака от рекета в южния район, надявайки се, че Капи ще постави кариерата си на музикант по-високо от лоялността към тъста си.